ЮЛИ, 2014

120 години от вдигането на българския флаг на параход „Борис”

На 2.07.1894 г. във Варненския залив пристига „Борис” - първият морски търговски кораб, закупен от Българското търговско параходно дружество (БТПД).  Цената му е 514 000 златни лева (21 000 английски лири = 16 000 000 следвоенни лева). На 3.07. с.г. се извършва тържественото освещаване на парахода. На 4.07. „Борис” заминава за Бургас, където е представен на гражданството. След това започва своите редовни рейсове между българските черноморски пристанища.
Тактико-технически данни: параходът е товаро-пътнически и има товароподемност 894 т, като пасажерските места в І класа са 30, във ІІ класа - 20; парна машина с мощност 990 к.с.; развива скорост от 12 възла; най-голяма дължина 67.10 метра; широчина 9.75 метра; височина на борда -  5.36 метра; БРТ - 869; НРТ - 542. Излиза от експлоатация на 13.10.1920 г., блъснат пред Севастопол от п/х „Кронщат”.
Поръчката за строителството на параходите „Борис” и „България” е извършена през октомври 1893 г., когато за Англия отпътува комисията, определена от Управителния съвет на БТПД. Тя е ръководена от Велико Христов и в нея участват и Ради Иванов и полковник Панайот Ангелов. Построени са в корабостроителницата на „Ричардсън и Сие” в град Нюкасъл на р. Тайн. Надзорът на строителството на двата кораба е поверен на мичман І клас Станчо Димитриев. Една от задачите на морския офицер е да провери дали е спазено изискването на корабите да бъдат поставени фундаменти, на които във военно време да могат да се монтират 120 мм оръдия. 
Изпитанията на парахода „Борис” приключват успешно на 11.06.1894 г. Комисията от страна на БТПД е в състав: Ради Иванов - директор на дружеството, дружествен делегат Аврам Христов, правителствен делегат мичман І клас Станчо Димитриев, капитана на парахода Иван Содич и механика Д. Мори. Окончателното приемане на парахода става на 13.06; на следващия ден параходът отплава за България.

50 години от щафетния плувен маратон от гр. Варна до гр. Одеса
На 22 юли 1964 г. завършва успешно щафетният плувен маратон на група смели и дръзки мъже от гр. Варна до украинския град Одеса (тогава в бившия Съветски съюз). 
Стартът на първия плувец е даден на 15 юли 1964 г. в 18.00 часа и командата потегля. Изпратена е с особена тържественост от хиляди граждани на гр. Варна.
Разстоянието от 500 км между старта и финала е преодоляно за седем денонощия. Спортистите плуват щафетно, по 40-50 км всеки. Придружавани са от корабите „Н. Вапцаров” и „Хр. Ботев”, които осигуряват сигурността на похода.
Идеята на треньора Милко Рачев за плувния маратон реализират Петър Странчевски, Борислав Георгиев, Димитър Статев, Петър Панайотов, Харалампи Калчев, Божко Бонев, Благой Вълнаев, Милен Тодоров, Ардаш Бедросян и Иван Янков-Чиката. В маратона като резерви участват още Христо Теохарев и Петко Петков. Медицинското обезпечаване е от д-р Христо Оджаков и д-р Николай Гавриков.
По мнението на професионалистите в областта на плувния спорт, голямото постижение на 12 елитни плувци от Варна е, че това е най-дългият в света маратон в открити води без прекъсване.

100 години от рождението на капитан далечно плаване Димитър Радулов (1914 г. -
Капитан далечно плаване Димитър Стефанов Радулов е роден  на 24.07.1914 г. в гр. Бургас. От 1920 г. до постъпването във Военноморското училище живее и учи в гр. Габрово. След завършване на VІІ клас в Априловската гимназия кандидатства и на 3 август 1932 г. е приет курсант в Мореходния отдел на Военноморското училище във Варна. През 1934 г. училището е преместено в гр. Созопол. Преместването „от големия културен център на острова до Созопол, свързан само с един вълнолом с града” му донася едно предимство - отдава се изключително на морската подготовка по гребане и ветроходство. Там опознава отблизо морската стихия и го закалява физически. Хората, които го подготвят за бъдещата му професия са флотските офицери: Ангел Папазов, Христо Кукенски, Васил Попов, Борис Рогев и преподавателите Георги Купов и Ангел Симеонов. В Созопол прекарва до есента на 1937 г., след което е определен и изпратен на стаж по корабите на Българското търговско параходно дружество. За първия рейс е командирован на кораба „Княгиня Мария Луиза, с който извършва рейс от  Черно море до Западна Европа. След завършването на рейса е разпределен на различни кораби. Стажант е на кораба „Родина”, по-късно, през 1939 г. е ІІІ помощник на същия кораб. Изпратен е на кораба „Княгиня Мария Луиза”. В началото на 1940 г. е преместен за ІІ помощник на кораба Шипка. По време на войната няколко месеца остава без работа, след което постъпва като ІІ помощник-капитан на италианския танкер „Майа”, за 6 месеца и на немския товарен кораб „Залцбург” - 3 месеца. През пролетта на 1941 г. е освободен от немския кораб като чужденец. През лятото на 1941 г. е приет отново на работа в Българското търговско параходно дружество. В периода 1943-1945 г. преподава на курсантите от Военноморското училище - Варна дисциплините „Навигация” и „Морско дело”.
През март 1948 г. постъпва като плановик в създадената Дирекция на Български морски флот в София. През 1950 г. дирекцията е преместена във Варна и там продължава на същата длъжност.
В периода от 1950 до 1956 г. изнася лекции във Военноморското училище по „Експлоатация на морския търговски флот”. През пролетта на 1956 г. е назначен за капитан на кораба „Н. Вапцаров”.
Плава като капитан на различни кораби: „Шипка”, „Родина” (вече новия), „Д. Кондов”, „Пионер” и други.
През зимата на 1964 г. е изпратен за капитан на закупения пътнически кораб „Несебър” в пристанище Марсилия, с който впоследствие извършва 13 рейса от Варна, Бургас и Несебър до Истанбул и обратно.
От 1965 г. до 1967 г. служи като капитан в новосъздаденото дружество „Тексим”, като плава на корабите „Аргус” („Гоце Делчев), „Алдебаран” и „Алиот”.
През 1968 г. е отново капитан на корабите от Параходство БМФ - Варна: „Вежен”, с който извършва два рейса от Анверс за САЩ - пристанищата Филаделфия и Балтимор.
През 1969 и 1970 г. плава на кораба „София” по линията Черно море - Западна Европа.
През 1971 г. приема кораба „Любен Каравелов”, с който извършва един рейс от Черно море до порт Судан и обратно. На този кораб е до 1974 г., когато се пенсионира. И след пенсионирането си продължава да плава като капитан на риболовни траулери.

АВГУСТ, 2014

125 години от рождението на инженер Владимир Рождественски (1889 -1966 г.), главен конструктор на кораби
Владимир Василевич Рождественски е роден на 2.08.1889 г. в с. Казинка, Курска губерния, Русия. Завършва средното си образование в Белгород и през 1908 г. става студент в Корабостроителния факултет на Политехническия институт в Петербург. През 1915 г. завършва Корабостроителното отделение на Висшия Политехнически институт „Петър Велики” в Петроград и получава званието „морски инженер”.
През 1916 г., след полагане на военните изпити е произведен в корабен гардемарин (морски портупей юнкер) корабостроител. Същата година е произведен офицер (подпоручик) със зачисляване в Корпуса на инженери корабостроители. Отначало работи в Адмиралтейския завод, след това в Балтийския завод, където участва в проектирането и строежа на надводни военни кораби и подводници.
През 1917 г. е произведен в чин поручик. През 1918 г. е уволнен, вследствие пълната демобилизация на армията и флота, според Брест-Литовския мирен договор между Русия и Германия.
През май 1918 г. става член на Съюза на морските инженери в Русия.
През 1919 г. е инженер в Одеското пристанище. В края на същата година заедно със семейството си пристига във Варна. Трудовата му биография в България протича по следния начин:
През 1920 - 1926 г. - надничар във Варненското пристанище.
През 1926 - 1930 г. е инженер в „Кораловаг” - Акционерно дружество за строеж на кораби, локомотиви и вагони - Варна.
1930-1932 г. - инженер в Пристанищната работилница - Варна.
1932-1935 - частна практика - инж. експерт на френския корабен регистър „Бюро Веритас”, търговска фирма „Рождественски и Церковски”, участие в кооп „Нептун” и др. Експертизи за „Бюро Веритас” продължава и след назначаването на щатна служба до 1949 г. вкл.
През 1935 г. ръководи изваждането на немската подводница УБ-45, потопена през Първата световна война.
1935 г. - инженер-надничар в Пристанищната работилница - Варна;
1939 г. - началник на конструкторското бюро в Корабостроителната и машинна работилница - но изпълнява функциите и на помощник-началник на предприятието;
1941 г. - началник на конструкторското бюро в Корабостроителната и машинна работилница - Варна, но щатната длъжност е началник на служба в отдел „Корабостроене” при Дирекцията на водните съобщения (ДВС) в София;
1944 г. - главен инспектор по корабостроене;
1947 г. - началник на конструкторското бюро в Държавната корабостроителница - Варна;
1950 г. - началник-отдел „Корабостроене” в Управление „Воден транспорт” към Министерството на транспорта;
1951 г. - главен конструктор в КОРБСО;
1952 г. - заместник главен конструктор в КОРБСО;
1954 г. - старши инженер-конструктор в КОРБСО. Тази длъжност изпълнява до 1958 г., когато излиза в пенсия.
В периода на дейността му като главен конструктор с негово участие са разработени над 30 проекта на плавателни съдове и плаващи съоръжения: серията пътнически кораби за крайбрежно плаване, тип „Галата”; хидрографският кораб „Капитан І ранг Матей Стойков”; товарният кораб „Рила”, речният влекач „Искър”, речният пътнически кораб „Цар Ив. Шишман”, пътническите кораби „Емона” и „Калиакра”; серията пътнически кораби, тип „Каварна”; 1000-тонни дунавски шлепове, товарните кораби „Димитър Кондов” и „Благой Касабов” и др.
Награден е с два ордена: Народен орден „За гражданска заслуга” и Червено знаме на труда.
През 1959 г. преподава в Държавния университет във Варна.
През 1960 г. е приет за член на Съюза на научните работници в България.
Умира на 2.02.1966 г.
Повече за инженер Владимир Рождественски може да се прочете в книгата на инж. Иван Алексиев „Омаяни от кораби мъже”, том 2, стр. 156-169.

135 години Военноморски сили на Република България
С официалното създаване на Дунавската флотилия в гр. Русе на 31 юли (12 август) 1879 г. се полага началото на Българския военен флот.
В началото на май 1879 г. руският комисар в България княз А. И. Дондуков-Корсаков предприема първите стъпки за формирането на български военен флот, който да охранява заливите и пристанищата на р. Дунав и Черно море, да обслужва крайбрежните митнически органи и да извършва военни превози в мирно и военно време.
За първи път българският военноморски флаг се развява над 4 парахода, 7 парни катера, една шхуна, една баржа и пет гребни лодки, подарени от Русия. Това събитие, което доказва възстановяването на Третата българска държава е отразено в русенския вестник „Българин”, г. ІІ, № 108, от 2 август 1879 г., който пише: „Господар по сухо - българинът става господар и по море! От два дена българското знаме се развява на български кораби... от два дена България е морска сила.”
През 1956 г. с указ на Президиума на Народното събрание № 273 и заповед на министъра на отбраната № 33 (и двата документа от 9 август) за празник на българския ВМФ е определена датата на неговото създаване - 12 август, с уточнението да се чества втория неделен ден на месеца.

140 години от рождението на капитан лейтенант Евстати Винаров (1874 - 1915 г.), създател на първата българска морска мина
Евстати Георгиев Винаров е роден в гр. Русе на 17 август 1874 г.
През 1891 - 1894 г. учи и завършва Военното училище в София. В началото на 1895 г. постъпва във Флотилията и Морската част в гр. Русе. След шест месеца е върнат на служба в 5-ти пехотен Дунавски полк. Заема длъжностите на домакин и библиотекар на Русенското Военно събрание (Военния клуб). Така продължава до 1898 г., когато отново е върнат в Дунавската флотилия.
През 1899 г. мичман І ранг Винаров, заедно с други офицери от българския военен флот заминава на специализация по морско дело във френския флот. Като практикант на кораба „Дурс” той достига от Марсилия до далечните брегове на Китай.
След завръщането си през 1900 г. в България служи на кораба „Крум”, тогава княжеска яхта, а след това на „Симеон Велики”.
На 27.11.1901 г. Винаров пристига във Варна и постъпва на служба на крайцера „Надежда” като вахтен офицер.
През 1902-1903 г. следва в Кронщат (Русия) Минния офицерски клас.
В края на 1904 г. Винаров се връща в България.
На 1.01.1905 г. лейтенант Винаров поема командването на Минната част при Дунавската флотилия. През същата година му възлагат да рецензира предложената за доставяне от франция заградна мина „Соте Арле”. Е. Винаров представя „Проект за подводна минна защита на бреговете на нашето Княжество”, придружен от планове и разчетни ведомости. Този проект е първи по рода си в българския флот.
Лейтенант Евстати Винаров разработва свой оригинален проект за електроударна мина, която носи неговото име. Той изработва три пробни екземпляра от мината си. Специална комисия дава положителна оценка на мина „Винаров”, но по ред причини мината не е внедрена на въоръжение в българския флот. През 1907-1908 г. Евстати Винаров е назначен за помощник-началник на флотското отделение при Министерството на войната в София. В началото на 1910 г. е назначен за началник на Минната част в Дунавската флотилия.
През август 1910 г. е произведен в чин капитан-лейтенант и назначен на началник на Дунавската флотилия. Подготвя мобилизационния план на Флотилията. По негова инициатива се сформира команда от 155 моряци, която заминава за бойния район в Тракия за миниране устието на Чантадере и залива Родосто. На 14 февруари 1913 г. командата на Винаров минира и залива Шаркоьой. Винаров приема дръзко решение: с моторна лодка „Марица”, на която са монтирани две торпеда да бъде торпилиран турския броненосец „Тургут рейс”. Планът е смел, прост и дързък. Но насрочената на 1 април 1913 г. смела атака е осуетена поради спиране на военните действия с Турция. През май 1913 г. капитан-лейтенант Винаров е назначен за завеждащ минната отбрана на беломорското крайбрежие; под негово командване са минирани пристанищата и заливите на Дедеагач, Порто Рагос и Кавала.
След завършване на Балканската и Междусъюзническата война на 19 ноември 1913 г. началникът на Дунавската флотилия е уволнен от служба. По-късно в Русе е образуван комитет от военни и цивилни лица с цел да се популяризира идеята за усилване на флота. Винаров е избран за негов председател.
На 6.05.1915 г. капитан лейтенант Е. Винаров почива. `
На името на капитан-лейтенант Евстати Винаров е именуван базов миночистач № 34, включен в състава на Военноморска база - Варна през 70-те години на ХХ век.
В израз на признателност на името на капитана е наречена улица в гр. Русе „Капитан-лейтенант Евстати Винаров”.

105 години от рождението на капитан далечно плаване Иван Станчев (1909 - 1981 г.)

Иван Симеонов Станчев е роден на 20.08.1909 г. в гр. Габрово. Учи последователно в Габрово, София и Варна. През 1925 г. постъпва в Морското машинно училище във Варна.
През 1928 г. завършва средния технически отдел на училището и е определен да следва висшия навигационен курс. Той е в числото на определените за Българското търговско параходно дружество трима стипендианти. След едногодишен практически стаж в палубните команди на търговските кораби започва следването на двегодишен навигационен курс към Морското училище. През 1931 г. Иван Станчев получава диплом с права на търговски капитан. Плавателният му стаж преминава на френски кораб, с който извършва околосветски плавания. След завършване на стажа е назначен за трети помощник капитан на параход „България”. В продължение на повече от 10 години плава с корабите на БТПД. През месец юни 1942 г. е вече капитан на параход „Цар Фердинанд”.
През 1944 г. Иван Станчев напуска Параходното дружество. Преподава в Морското училище. Записва се да следва Търговската академия във Варна.
През 1945 г. той, заедно със своя съвипускник капитан Димитър Андронов, корабният механик Венцислав Масларов, капитан-механика Георги Панайотов и Методи Халачев образуват другжество „Морски превози” и закупуват от коопера;ция „Нептун” във Варна 60 моторен кораб (гемия) „Васил Левски”. Дружеството извършва превози на различни товари по черноморското крайбрежие - зърнени храни, дърва за огрев, строителни материали и др.
В края на 1948 г., когато най-големият по това време наш параход „България” е предоставен за превоз на изселници-евреи от България за Палестина, Иван Станчев е капитан на кораба.
Той е капитан и на корабите „Христо Смирненски” и м/к „Н. Й. Вапцаров”.
В началото на 1952 г. е отново на п/х „България”. През месец юни 1957 г. заедно с главния механик Атанас Атанасов приемат в Мидълзброу, Великобритания 9210 тонния моторен кораб „В. Левски”.
На 30.01.1958 г. капитан Иван Станчев за първи път в историята на българското корабоплаване посещава с м/к „В. Левски” Аржентина - пристанище Буенос Айрес.
На 7.09.1962 г. във френското пристанище Марсилия капитан Иван Станчев и главния механик Анани Нанков приемат закупения за Българския морски флот м/к „Г. С. Раковски”. С този кораб той извършва първият за българското мореплаване околосветски рейс. Капитан Ив. Станчев, главният механик Анани Нанков и други членове на екипажа са наградени.
На 5.12.1964 г. капитан Иван Станчев и главният механик Никола Михайлов са натоварени да приемат от Дания 6525 тонния моторен кораб, наречен „Афелион”.
На 30.04.1966 г. в японското пристанище Осака вдига националния флаг на България новопостроения по наша поръчка 25585 тонен моторен танкер, наречен „Огоста”. Танкерът е приет от капитан Иван Станчев и гл. механик Добри Байчев.
През 1967 г. е образувано отделно танкерно параходство (БТФ) със седалище в гр. Бургас. Към това параходство преминава и капитан Иван Станчев с м/т „Огоста”. И на този пост остава до края на трудовия си стаж на море през 1971 г., когато излиза в пенсия.
Награден е с ордените „Червено знаме на труда” и „Народен орден на труда” - златен, както и със званието „Почетен работник на водния транспорт”.
Капитан Иван Станчев почива на 25 октомври 1981 г.

145 години от рождението на генерал-майор Константин Кирков (1869-1920 г.), командващ българския военен флот от 18.01.1914 до 12.05.1919 г.

Генерал-майор Константин Христов Кирков е роден на 31.08.1869 г. в гр. Плевен. Учи в Плевен и в Априловската гимназия в Габрово. През 1889 г. завършва Военното училище в София и постъпва на служба в 4-ти артилерийски полк. Със стипендия продължава образованието си във Висшата инженерно-артилерийска академия в Торино, Италия. След като завършва академияна е назначен за преподавател във Военното училище в София. През учебната 1897 - 1898 г. му е възложен курс по военна педагогика. През 1900 г. издава „Записки по военна педагогия”, преведени по-късно в Русия. През 1907 г. издава труда „Военно обучение (Предмет, план и метод)”.
През 1912 г. става командир на Видинския крепостен батальон. На 8.10.1912 г., заедно с щаба си и едно отделение пристига във Варна, където поема службата на началник на артилерията на Варненския укрепен пункт. През Междусъюзническата война служи във Видинския крепостен батальон (до 28.07.1913 г.)
От 18.01.1914 г. подполковник Кирков е началник на българския флот. Заздравява дисциплината сред матроси и офицери, организира доставянето на водосамолети и подводница, започва за пръв път да готви офицерски кадри за флота из средата на възпитаниците на Машинното училище.
Поради заболяване генерал Кирков напуска флота през май 1919 г. На 1.09.1920  г. той умира в гр. Казанлък.

СЕПТЕМВРИ, 2014

40 години от откриването на пристанище Варна-Запад
Официалното откриване на пристанище Варна-Запад е на 5.09.1974 г.
Пристанището е разположено в западната част на Белославското езеро, свързано е с Черно море посредством Варненското езеро.
Идеята за изграждането на пристанище Варна-Запад се оформя и осъществява през втората половина на ХХ век. Един от радетелите за построяването на този терминал е капитан далечно плаване инженер Найден Найденов. Бързото развитие на морския транспорт налага разширяване на Варненското пристанище на запад. Фактор се явява и ускореното развитие на икономиката на държавата.
През 1967 г. Министерският съвет утвърждава проект, чиито изпълнители са „Трансстрой” - Белослав, и Строителен и технически флот - Варна. Започват драгажните работи, които продължават няколко години, изграждат се кейове и цялата инфраструктура: складове, захранване, сгради и съоръжения.
Важен етап в развитието на пристанището е влизането в експлоатация на дълбоководния плавателен канал море-езеро през 1976 г. През 1980-1981 г. е създаден модерен контейнерен терминал.
Пристанището е второто по обем на товарооборот в България.

110 години от рождението на капитан далечно плаване инженер Найден Найденов (1904 - 1988 г.)
Найден Якимов Найденов е роден на 11.09.1904 г., в една от „колибите” в местността Гераня, на около 5 км. от с. Ябланица, Тетевенска околия. Завършва прогимназиалното си образование в с. Ябланица и продължава да учи в гр. Тетевен още две години.
Завършва Морското машинно училище през 1924 г. като първенец на випуска, а после - и курса за морски капитани - т.нар корабоначалнически курс. След едногодишен стаж във френския търговски флот е назначен за трети помощник-капитан на параход „Варна”. На този пост Н. Найденов е един от петимата оцелели (от 32-членен екипаж) след катастрофата с гръцки кораб в Мраморно море през декември 1929 г.
Скоро след това е капитан в търговския флот, по-късно - началник на пристанище Варна. През годините на Втората световна война е в Мюнхен, където следва строително инженерство.
След 1944 г. е в ръководството на институциите, отговорни за развитието на  морското дело в България - началник-отдел „Корабоплаване” в дирекция „Водни съобщения”, съветник по водния транспорт в Министерството на транспорта и съобщенията до края на 50-те години. По това време с настойчивост се заема да помага за възстановяването на българския морски транспорт, на корабния парк, на фериботната връзка Видин-Калафат. Негова е идеята за пристанище Варна-Запад.
В областта на пристанищното строителство капитан Н. Найденов има предложени две големи рационализации и едно международно патентовано изобретение, за което получава звание „Почетен изобретател” и златен медал.
Капитан Найден Найденов умира на 21.11.1988 г. в София.

120 години от вдигането на българския флаг на параход „България”
На 21.09.1894 г. във Варна, тържествено е осветен вторият товаро-пасажерски кораб на Българското търговско параходно дружестро (БТПД) - „България”. Цената му е 568 хиляди златни лева (23 хиляди английски лири = 17 милиона следвоенни лева). Пасажерските места са: І кл. - 20, ІІ кл. - 24, ІІІ кл. - 30-40. Тактико-техническите данни са следните: парна машина с мощност 1167 к.с.; развива скорост 12 възла; дължина - 73,3 м; широчина - 10,21 м; височина - 5,43 м. БРТ - 1108; НРТ - 753; обем на хамбарите - 1565 куб. м., консумация на въглища - 18 т.
Поръчката за строителството на параходите „Борис” и „България” е извършена през октомври 1893 г., когато за Англия отпътува комисията, определена от Управителния съвет на БТПД. Тя е ръководена от Велико Христов и в нея участват и Ради Иванов, и полковник Панайот Ангелов. Параходите са построени в корабостроителницата на „Ричардсън и Сие” в град Нюкасъл на р. Тайн. Надзорът на строителството на двата кораба е поверен на мичман І клас Станчо Димитриев. Една от задачите на морския офицер е да провери дали е спазено изискването на корабите да бъдат поставени фундаменти, на които във военно време да могат да се монтират 120 мм оръдия.
На 2.08.1894 г. в Северно море, в акваторията пред Нюкасъл на река Тайн, Англия, успешно приключват ходовите изпитания на парахода „България”. Освен лейтенант Станчо Димитриев, в комисията е включен още един български морски офицер - мичман І клас Димитър Минков. Представител на БТПД е Аврам Христов.
Появата на първите два български парахода допринася да се намалят навлата, в резултат на което износът на страната ни през 1895 г. нараства. Това е икономическият ефект от закупуването на първите два кораба от страна на БТПД.
На 14.02.1941 г. параход „България” е реквизиран за нуждите на българския военен флот. По-късно обаче, през месец август, той е изпратен в гръцкото пристанище Пирея, където българският екипаж е свален, а параходът е предаден на немската военноморска групировка в Егейско море.
На 8.10.1943 г., след торпедна атака от британската подводница „Ънрули”, параходът „България” е потопен в Егейско море, южно от гръцкия остров Аморгос, с немски екипаж на борда.

100 години от рождението на адмирал Бранимир Орманов (1914 - 1985 г.), командващ българския военен флот от 31.08.1950 г. до 18.08.1960 г.
Бранимир Иванов Орманов е роден на 30 септември 1914 г. в гр. Омуртаг, Търговищко.
Ранното си детство прекарва в село Стражица, Великотърновско, където родителите му учителстват.
От 15.09.1923 г. той и неговите родители започват живот като политемигранти в Съветския съюз, където работи баща му. В края на 1930 г., след като е учил в техникум по електротехника, е приет в подготвителните класове на Висшето военноморско училище „Фрунзе” в гр. Ленинград. В средата на 1936 г. той, като отличник, предсрочно е произведен, завършва военноморското училище и започва офицерската си служба в гр. Кронщад, като щурман на подводница тип - Л.
В края на 1936 г. той е арестуван като „враг на народа” и осъден на смърт. Половин година е в килията на смъртниците, но след това ненадейно е пуснат на свобода.
Случайна среща с негов бивш командир от Ленинград, състояла се в Москва през 1937 г., го връща в строя като офицер от флота. Той е назначен за преподавател по навигация и астрономия в Каспийското Висше военноморско училище в гр. Баку. На тази длъжност го заварва Втората световна война.
След вдигане на блокадата от гр. Ленинград и възстановяване на занятията във Висшето военноморско училище „Фрунзе”, той е поканен за преподавател по навигация и астрономия в това училище. През 1945 г. е принуден по семейни причини да напусне гр. Ленинград  и да се премести да служи в гр. Одеса.
През 1947 г. Бранимир Орманов се завръща в България и продължава службата си в Българските военноморски сили. Присвоено му е звание капитан ІІ ранг.
Неговата служебна биография в България протича по следния начин - през 1947-1948 г. е инспектор по класовете във Военноморското училище във Варна, а през 1948 г. е изпратен като експерт по морските въпроси на международния съд в Хага.
На 8.08.1950 г. капитан І ранг Бранимир Орманов е назначен за командващ българския военноморски флот. Месец по-късно е произведен в звание контраадмирал.
Той командва българския военноморски флот до 18.08.1960 г.
През 1951 г. е създаден военният съвет на ВМС, през този период е извършено първото задгранично плаване с ЕМ „Г. Димитров” до Албания. През 1964 г. завършва Висшите академични курсове към съветската академия на Генералния щаб „К. Е. Ворошилов”.
След напускане на ВМФ вицеадмирал Бранимир Орманов е редовен слушател в двугодишните академични курсове на Военната академия към генералния щаб на Съветската армия. След завършването им, през 1962 г. е назначен за заместник-началник на Генералния щаб на БНА.
През 1973 г. на вицеадмирал Орманов е присвоено званието „адмирал” и е назначен за заместник-министър на отбраната и началник на Гражданската отбрана.
По негово предложение са формирани първите редови роти и батальони на гражданска отбрана. Лично присъства при ликвидацията на разрушенията в гр. Свищов при земетресението във Вранча през 1977 г.
През 1983 г. адмирал Бранимир Орманов подава рапорт и излиза в запас. Назначен е за председател на „Националния океанографски комитет” на обществени начала. Публикува статии по въпросите на международното морско право.
Адмирал Орманов е награден с 33 бр. ордени и медали, удостоен е със званието „Герой на социалистическия труд”.
Умира на 19.08.1985 г. и е погребан в София.
На негово име през 1986 г. е наименован хидрографския кораб Проект 861-МВ „Адмирал Бранимир Орманов”.












Сдружение „Национален морски музей” - Варна :: Архив
Сдружение „Национален морски музей” - Варна :: Архив
< вход :: enter >