ЯНУАРИ 2015 г.

130 ГОДИНИ ОТ УЧРЕДЯВАНЕТО НА ФЛОТСКОТО ОФИЦЕРСКО СЪБРАНИЕ В РУСЕ
130 ГОДИНИ ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА МОРСКА БИБЛИОТЕКА
На 12 октомври 1883 година капитан-лейтенант Зинови Рожественски, в качеството си на командир на
Флотилията и Морската част, подава рапорт до военния министър, в който обосновава необходимостта от
създаването на библиотека и „зачатък” на музей в поверената му флотска част. За осигуряване
финансирането на библиотеката З. Рожественски предлага: „Уреждане на отделна каюткомпания, в която
обезателни действителни членове трябва да са всички офицери от Флотилията и Морската част с
всекимесечна плата в размер на тези вносове, които в настояще време внасят в Русенското военно
събрание”.
На 3 януари 1885 г. флотските офицери провеждат учредителното събрание на Флотското офицерско
събрание, наречено от тях Каюткомпания. В съставения нов устав се поставят  и следните задачи: „... 6.
Да създаде морска библиотека и да сложи началото на Военноморски музей в България; 7. Да положи
основите на българското списание по морско дело ...”. Флотското офицерско събрание си поставя за цел
да съдейства на българи да завършат военноморско образование и да разпространява морски знания.
Официално морската библиотека на Каюткомпанията в Русе е основана на 3 януари 1885 г., когато е
избран и нейният библиотекар - инженер-механик Павел Кузминский. Флотските офицери събират
средства за морската библиотека още през 1884 г., но нейното практическо организиране започва след
избора на първия й библиотекар.
На 14 януари 1885 г. Каюткомпанията провежда заседание, което решава да организира дейността й
„изключително с библиотека, като отделя 50 % от членските вноски за снабдяване с книги и журнали по
решение на старшинския съвет. Да се направи помещение за библиотека със зала за читалня и салон за
публични беседи”.
На 23 март 1885 г. библиотеката е нанесена в дома на Ганчо Йонков, гр. Русе и от този момент започва
нейната дейност с читатели.
През месец април 1885 г. П. Кузминский отправя до Императорското Руско техническо дружество (ИРТД)
молба да му изпратят всички издания на ИРТД за цялото време на съществуването на дружеството.
Наследник на първата морска библиотека е днешният Военноморски музей. В неговата библиотека се
съхранява особено ценна сбирка от руското списание „Морской сборник”, чиито годишнини започват от
май 1885 г., и първите му книжки са подпечатани с текста: „Библиотека на Флотилията и Морската част”.
Повече по темата може да се прочете в книгата на инженер Иван Алексиев „Омаяни от кораби мъже”,
т. І, стр. 198, 201-202

135 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АНТОН ПРУДКИН (1880-1942)
Антон Макарович Прудкин е роден на 16.01.1880 г. в гр. Русе. Баща му -Макарий Климентиев, идва от
Украйна в България през Освободителната война, като войник от руската армия. За бойни отличия е
произведен в чин старши унтерофицер. След Санстефанския мир е назначен за инструктор на българските
войници в Русе. Майка му е българка.
Антон Прудкин завършва начално училище в родния си град Русе. Баща му, в желанието си „да направи
от мен бъдещ инженер-строител, след дълги ходатайства ме записа в реалната гимназия в гр. Киев”.
През 1894 г. А. Прудкин, заедно със семейството си, се завръща в България и постъпва в Русенската
гимназия, по-късно постъпва в Търговското училище в гр. Свищов, а през март 1896 г. го напуска.
Силното желание на Прудкин да учи за мореплавател го изпраща в Русия. Според правилата за приемане
в морските училища в Русия всеки новопостъпил трябва да има няколкомесечно плаване в морето с
кораб като ученик-матрос. На 3 март 1896 г. А. Прудкин постъпва на руския параход „Русь”. От тази дата
започва нова ера в живота му - става моряк. В края на септември напуска плаването и постъпва в
морското училище в град Николаев.
През 1900 г. А. Прудкин започва работа в Българското търговско параходно дружество във Варна и плава
като капитан на различни български параходи повече от 20 години.
През 1902 г. А. Прудкин участва в борбите на Македоно-одринската революционна организация. По това
време е капитан на параход „Борис”. Помага и на Арменското национално движение. През 1903 г. А.
Прудкин участва в подготовката на Илинденското въстание.
През 1915 г. Антон Прудкин е осъден на доживотен затвор. По същото време в затвора излежава
присъдата си и Александър Стамболийски. Тригодишното затворничество ги сближава. През 1918 г. е
освободен от затвора и отново става капитан на български параходи. През 1919 г. Александър
Стамболийски става министър-председател на България и кани Антон Прудкин за градоначалник на
София. След Деветоюнския преврат през 1923 г. А. Прудкин е изпратен в затвора и осъден на смърт за
атентата в театър „Одеон”.
В навечерието на Втората световна война, преследвани от хитлеристите, хиляди евреи от Полша, Унгария,
Чехословакия пристигат във Варна. Тези хора, заедно със свои сънародници от България, се надяват да
намерят спасение, емигрирайки по море в Палестина. Пътуването със стария кораб „Рудничар”, претъпкан
с изплашени и отчаяни преселници, които трябва да бъдат оставени с лодки нелегално пред
палестинските брегове, налага намирането на опитен и смел капитан. Организаторите на това опасно
плаване знаят, че за случая по-подходящ от А. Прудкин няма. Преодолявайки всички препятствия
„Рудничар” извършва два успешни рейса от Варна до Палестина и преселниците благополучно стигат до
брега.
През 1942 г. А. Прудкин подготвя да взриви германски бензинови резервоари в района на гр. Варна, но е
заловен, осъден на смърт и обесен на 1.08.1942 г. в Сталинския окръжен затвор. През 1969 г. е награден
посмъртно с орден „Отечествена война”, втора степен.
Името на А. Прудкин остава в историята с написаните от него книги и с красивите му картини на морска
тематика.
Хидробус, поддържащ линията Варна - Балчик до 1997 г., е именуван „Антон Прудкин”.

135 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН ІІ РАНГ ПЕТЪР КАШЛАКЕВ (1880 Г. -1929 Г.)
Капитан ІІ ранг Петър Иванов Кашлакев е роден на 20 януари 1880 г. в гр. Сливен. Завършва гимназия в
родния си град, след което следва в механотехническото училище в Санкт Петербург, Русия. След
завършване на 5-годишния курс се завръща в България и отбива военната си служба в школа запасни
офицери. Мобилизиран е във военния флот през 1906 г., когато започва „трескавото строителство за
морската ни отбрана и за родния флот са необходими технически кадри”. В служебната биография на
капитан ІІ ранг П. Кашлакев можем да проследим следните моменти: постъпва като механик на
торпедоносец „Смели”, става командир на Прожекторна рота, механик на крайцера „Надежда”, възпитател,
преподавател и началник в Морските специални школи, началник на Флотския арсенал, преподавател и
началник на Морското машинно училище през 1926-1927 г. Оттогава до 1929 г. е началник на
Техническото отделение във флота - Варна.
През последните години на морската си служба написва „Учебник по парни котли”, издаден във Варна
през 1928 г.
Капитан ІІ ранг Петър Кашлакев е един от основателите и най-активните членове на морската обществена
организация „Български народен морски сговор”, участва в организирането на безплатни ученически
трапезарии и в редица други културни и благотворителни събития.
Почива на 3 юли 1929 г.
По време на службата си получава няколко отличия, от които: „За 10-годишна отлична служба”; „За
заслуга”.

175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН ЦАЧЕВ (1840-1937) - ИЗТЪКНАТ МАЙСТОР-
КОРАБОСТРОИТЕЛ
Иван Цачев е роден на 30 януари 1840 г. в гр. Русе. От дете проявява интерес към строежа на гемии и
лодки и още през младежките си години става известен като майстор на лодки.
През 1865 г. в Русе е основано турско параходно дружество, което да обслужва всички пристанища от
Видин до Сулина. Още през същата година турските власти заставят младия лодкостроител да напусне
частната си работа и му възлагат да построи два нови шлепа за турския държавен флот на Дунав. В него
Иван Цачев остава на служба до Освобождението през 1978 г. След това той отново започва да
изработва частно гемии и лодки. На 3 август 1889 г. Иван Цачев е назначен на длъжност „работник
плотник” (дърводелец) във Флотския арсенал в Русе. Участва в построяването на първите български
самоходни плавателни съдове: парните катери „Амалия” (1891 г.) и „Калиакрия” (1898 г.). Иван Цачев
служи в българския военен флот близо четири десетилетия, след което, през 1923 г. преминава в пенсия.
Той е и един от основателите на русенското рибарско дружество „Виза”.
През 1935 г. командирът на Дунавската флотилия капитан І ранг, (по-късно контраадмирал) Сава Н.
Иванов пише следното в „История на Дунавската флотилия”: „На 17 февруари 1926 г. беше пусната на
вода новопостроената малка моторна лодка в Работилницата на Флотилията, наречена „Майстор Иван”, на
името на могозаслужилия самоук майстор-лодкар Иван Цачев, служил в миналото дълги години в
Работилницата на Дунавската флотилия и проявил високи природни дарби в областта на лодкостроението.”
Майстор Иван Цачев умира през 1937 г. в Русе.
140 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР ПО ПОДВОДНО ПЛАВАНЕ
КАПИТАН І РАНГ РАШКО СЕРАФИМОВ
Рашко Серафимов е роден на 16 януари 1875 г. в с. Свежен, Пловдивско. През 1892 г. постъпва в
Морската търговска академия в Триест. След завръщането си в България постъпва на служба в
Дунавската флотилия. През 1896-1897 г. учи в старшия офицерски клас на Военното училище в София.
Включен е в първия екипаж на учебния крайцер „Надежда”. През 1899 г. е командирован във Франция, за
да продължи морската си подготовка. През 1904 г. следва курса на Минния офицерски клас в Кронщадт,
а през 1905 г. в Подводния офицерски клас. По време на курса осъществява първата в света учебна
торпедна безперископна атака от подводница. Лейтенант Рашко Серафимов е първият български морски
офицер по подводно плаване.
През Балканската война участва в бойните действия на Черноморския флот като командир на миноносец
„Храбри”. На 22 ноември 1913 г. капитан-лейтенант Серафимов е назначен за началник на Подвижната
отбрана.
Още в първите месеци след намесата на България в Първата световна война Серафимов посочва на
началника на флота, че подводниците са най-ефикасното средство за защита на бреговете. На 5 ноември
1915 г. предлага да се доставят две подводници за българския флот. Под негово ръководство започва
подготовката на българския екипаж на немските подводници. Доставената от Германия през 1916 г.
подводница № 18 е зачислена към Подвижната отбрана, командвана от Серафимов.
Същата година под негово ръководство се извършва и първият морски десант в Южна Добруджа.
През 1918 г. става началник на флота. Капитан І ранг Рашко Серафимов напуска военния флот на 27
октомври 1919 г. По негова инициатива във Варна е открито Рибарско училище.
Умира на 30 май 1922 г.

ФЕВРУАРИ, 2015

130 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СТАРШИ-ЛЕЙТЕНАНТ СТЕФАН КАЛЧЕВ (1885 - 1915 Г.) -
КОНСТРУКТОР НА НОВ ТИП ПЛАВАЩА МИНА
Старши-лейтенант Стефан Атанасов Калчев е роден на 2 февруари 1885 г. в гр. Калофер. След
завършване на прогимназия, през 1898 г. постъпва в подготвителния клас на Морския кадетски корпус в
Санкт Петербург. На следващата година е приет като редовен кадет. Учи като стипендиант на Военното
министерство на Княжество България заедно с още двама българи - Георги Купов и Александър
Манолов. 
През 1905 г. мичман ІІ разряд Стефан Калчев е на практика на миноносец „Поразяющий” от Учебния минен
отряд в Кронщат. След като завършва и курса на Морската астрономическа компасна обсерватория, през
есента на същата година се завръща в България. Назначен е в Портовата рота във Варна, преместен е в
Портовата рота в Русе, а след това отново го връщат на Черно море. През 1906-1907 г. е назначен за
командир на военния кораб „Калиакра”. През есента на 1907 г. мичман ІІ ранг Калчев е изпратен да
следва Минния офицерски клас в Кронщат. През пролетта на 1908 г. започва практика на корабите от
Учебния отряд на Балтийския флот. В началото е изпратен на „Николаев”, а след това на миноносците
„Легкий” и „Молодецкий”. Курсът на офицерските класове е едногодишен и през есента на 1908 г. се
прибира в родината си. Стефан Калчев е повишен в чин мичман І ранг и е назначен в Минната част на
Черноморския ни флот. Включен е в комисията по приемане на заградните подводни мини „Соте Арле”.
На 10 август 1909 г. вахтеният офицер от миноносец „Шумни” мичман І ранг Стефан Калчев напуска по
собствено желание българския флот, а през 1910 г. емигрира в Русия.
През 1912 г. в България го обявяват за беглец от флота, две години по-късно го изключват от списъците
на запасните офицери. В същото време Калчев се числи към минните офицери от руския флот и е
произведен в чин лейтенант. Още от България Калчев носи у себе си идеята за създаване на нов тип
мина. Тази идея се реализира в Русия през 1912-1913 г. и той става откривател на нов тип плаваща мина,
наречена мина „Калчев”. Тя издържа успешно всички изпитания и през лятото на 1913 г. командването на
Балтийския флот предвижда поръчването на общо около 670 мини. При конструирането на мината
лейтенант Калчев получава съдействие от руските морски офицери П. Иванов и Н. Шрайбер. През 1914-
1915 г. С. Калчев служи на минния заградител „Нарва” от Балтийския флот.
На 27 ноември 1915 г. подводниците „Акула” и Е-19 излизат в поход. На борда на „Акула” се намира
старши лейтенант Калчев. Още от лятото той разработва метод за поставяне с подводници на руски мини,
образец 1912 г. Необходимо е да се извършат практически проверки на теоретичните разработки. Това
плаване е последно за българския морски офицер на руска служба. „Акула” не се връща в базата си.

90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИНЖЕНЕР АНТОН БЕДЖЕВ (1925 - 1994 Г.) - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ
ПРОФЕСИОНАЛЕН ЛЕКОВОДОЛАЗ
Инженер Антон Недялков Беджев е роден на 9 февруари 1925 г. в гр. Бяла, област Русе. Военните
традиции в рода му го насочват към Морското училище във Варна, където е приет през 1942 г. Верността
му към клетвата към царя и родината довеждат до изключването му от училището след 9 септември 1944
г.
През 1953 г. завършва специалност строително инженерство. Инженерно-техническия талант и любовта
към морето предопределят неговата професионална ориентация през целия му живот.
През 1959 г. инженер Антон Беджев и капитан Хари Амиорков организират секция подводен спорт към
Окръжния морски клуб на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) - гр. Варна.
Неделими са връзките между леководолазното дело и подводната археология. Първата подводна
археологическа експедиция в България е предприета през 1959 г., а през 1961 г. във Военноморския
музей е сформирана доброволна група за подводни археологически изследвания с ръководител инж.
Антон Беджев. Нейните членове участват в почти всички подводни експедиции на Военноморския и
Археологическия музей - Варна.
В периода от 1960 до 1965 г. А. Беджев, заедно с други ентусиасти леководолази, извършва повече от
250 подводни операции по отстраняването на аварии по язовири, пристанищни кейове, кораби и
риболовни съоръжения.
През 1965 г. инженер Беджев организира и в продължение на дълги години ръководи професионална
Подводна инженерна група (ПИГ) към Държавното стопанско обединение (ДСО) “Водно стопанство” -
Варна. Групата е създадена от леководолази-любители, които постепенно придобиват голям опит в
подводното дело. Те навлизат в технологичните води на АЕЦ „Козлодуй” и ТЕЦ „Варна”, потапят се в
цистерни на Винпром и нефтените резервоари на „Петрол”. С еднаква страст работи и в бистрите води на
Девненските извори и непроницаемата кал на язовирите. През 1968 г. в Сирия, за изваждането на
потъналия там м/к „Балкан”, извършва дефектация на стотици пилоти, крепящи пристана на Хавана, полага
многотонни тръби в Персийския залив. Изготвя технически снимки и документации на потънали кораби и
дънни терени.
През 70-те години на миналия век възниква нуждата от професионално леководолазно обучение, което
трябва да увеличи и уеднакви критериите за подбор на леководолазни кадри и да създаде единна
програма за обучение. С тази задача през 1973 г. се заемат Антон Беджев, Илия Кръстев и Илия Щирков.
Идеята е под егидата на Министерството на транспорта да се организира първият професионален
водолазен курс. За негов ръководител е назначен инж. Антон Беджев, който единствен има присъдено
звание от Републиканската комисия „професионален леководолазен инструктор”. Създадена е
„квалификационна характеристика на професионален водолаз” и програма за обучението. За лектори са
привлечени утвърдени хидроинженери, корабни специалисти по съдоподем, морски и язовирни
специалисти и опитни водолази. В курса участват само водолази, изпълняващи професионална водолазна
дейност. Курсът се провежда през 1973 г. във Варна и успешно го завършват 19 души. Издадена е за
пръв път от Министерството на транспорта книжка - сертификат за завършен професионален курс.
Впоследствие на тази основа започват научни изследвания, свързани с водолазните технологии в
България.
Антон Беджев е и активен сътрудник на Военноморския музей. Помага при подреждането на експозицията
на музея „Граждански морски дейности”, намираща се на ул. „Вапцаров”, която функционира от 1993 до
2003 г.
В морската летопис на България инженер Антон Беджев заема почетно място като пионер на подводния
спорт, разнообразни подводни стопански дейности и подводната археология.
Умира във Варна на 26.10.1994 г.

65 ГОДИНИ ОТ ВДИГАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ФЛАГ НА ЕСКАДРЕНИЯ МИНОНОСЕЦ (ЕМ) „Г.
ДИМИТРОВ”
Строителството на ЕМ „Г. Димитров” започва през 1939 г. в СССР, а окончателно е завършен през 1946 г.
В състава на ВМС на СССР влиза под името „Озорной”. В българските ВМС е приет през 1950 г. и е
преименуван на „Г. Димитров”. Той има следните тактико-технически данни: водоизместване - 2864 тона,
дължина - 117 метра, широчина 11.6 метра, газене - 4.3 м.
Силовата му установка е от 2 парни турбини с мощност от по 30 000 к.с., което му позволява да достигне
скорост от 37.5 възла.  Районът на действие е 3510 мили, неговата автономност е 10 денонощия.
Разходът на гориво по време на плаване е 25 тона мазут на час. Въоръжението на кораба включва:
четири 130- мм оръдия (по две в кула), едно двустволно 85 мм оръдие, шест единични 37 мм автоматични
оръдия и две двустволни 12.7 мм картечници ДШК, два тритръбни 533 мм торпедни апарата, два
бомбомета, стелажи за 12 подводни бомби и два параванни трала.
Екипажът се състои от 302 души. Корабът разполага с артилерийски и навигационни, радиолокационни и
хидроакустическа станции.
Това е най-големият боен кораб в досегашната история български ВМС. Една година преди извеждането
му от стоя през 1960 г. е учебен кораб на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Бракуван през 1963 г.

110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИНЖЕНЕР НИКОЛАЙ ПОПОВ  - ИЗТЪКНАТ ДЕЕЦ НА
БЪЛГАРСКОТО ДЪРЖАВНО КОРАБОСТРОЕНЕ
Николай Василев Попов е роден на 26 февруари 1905 г. в гр. Шумен.
От август 1915 г. учи в Аракчеевския кадетски корпус в Нижни Новгород. През 1917 г. той напуска
кадетството и решава да се завърне в България. Успява да достигне до гр. Волск, Саратовска губерния,
където от м. май 1920 до м. юли 1921 г. работи като агент и регистратор в Уездния транспортен
материален отдел. Благодарение на съдействието службата за полагане на грижи за военните и цивилните
пленници в Русия при германското посолство в Москва той е репатриран през Германия в България и през
декември 1921 г. се завръща във Варна.
През 1922-1928 г. завършва Морското училище във Варна. През този период преминава 10-месечна
плавателна практика по парни машини и котли като машинист на торпедоносеца „Дръзки”, после известно
време - като машинист на моторната лодка „Калацерка”.
На 1 юли 1928 г. Н. Попов започва работа като надничар на длъжност монтьор в Пристанищната
работилница - Варна. След три месеца напуска и през октомври 1928 г. започва да следва в
машиностроителния факултет на Висшето техническо училище в Берлин - Шарлотенбург.
На 1 октомври 1933 г. Н. Попов започва едногодишен инженерен стаж в АД „Кораловаг” - Варна. Тук Н.
Попов в продължение на 20 месеца натрупва професионален опит в две основни направления:
конструкторска дейност в техническо бюро и участие в техническо обслужване на производството:
кораборемонт, ремонт на локомотиви и вагони, строеж на железопътни мостове.
През 1935 г. Н. Попов е назначен за началник на Варненската пристанищна работилница. Тази длъжност
изпълнява до края на февруари 1939 г. Като неин ръководител успява да промени характера на
производствената й структура. През 1935-1939 г. под ръководството на Н. Попов са построени моторните
лодки „Галата”, „Лилия”, „Княгиня Евдокия” и „Евксиноград”. Със строителството на м/л „Галата” се поставя
началото на строителството на метални самоходни плавателни съдове. През втората половина на 1935 г. и
началото на 1936 г. Н. Попов ръководи участието на Пристанищната работилница - Варна в една от най-
сложните корабоподемни операции у нас през периода 1878-1944 г. - изваждането на германската
подводница UB-45, потопена в района на Аладжа банка през 1916 г. Операцията се ръководи и изпълнява
от флотски специалисти и водолази. Личният принос на Н. Попов за успешното изваждане на подводница
е отличено през декември 1936 г. със заповед на министъра на железниците, пощите и телеграфите и през
декември - с германски орден.
От 1 март 1939 до края на март 1943 г. изпълнява следните длъжности в техническото ръководство на
българското морско стопанство: старши инженер в Отделение „Техническо” при новосъздадената
Дирекция на водните съобщения в София; машинен инспектор при Дирекцията на Българското речно
плаване в Русе; главен инспектор при Дирекцията на водните съобщения. През този период усилията му
са насочени към решаването на важни въпроси от техническата подготовка на създаденото през май 1940
г. Параходство „Българско речно плаване” - Русе.
От 1 април 1943 до 31 октомври 1945 г. е началник на Държавната корабостроителница - Варна. От 1
ноември 1945 г. до 28 февруари 1948 г. Н. Попов изпълнява длъжността началник на отдел
„Корабостроене” в ДВС в София. От 1 март1948 г. в продължение на повече от 12 години работи във
Варненската корабостроителница, като последователно изпълнява длъжностите: технически съветник на
директора, заместник директор, главен инженер, началник отдел „Техническа безопасност”, главен
диспечер при Планово-производствения отдел, главен металург на завода. През учебната 1954-1955 г. и
1955-1956 г. е привлечен за хоноруван преподавател по помпи и компресори към корабостроителния
отдел на Строителния факултет в Държавния университет - Варна.
Цялата му 27-годишна професионална дейност е тясно свързана с българското морско стопанство,
особено - с корабостроенето и кораборемонта. В историята на българското корабостроене той оставя
трайна диря като основоположник на строежа на самоходни кораби в Пристанищната работилница -
Варна.
Инженер Николай В. Попов умира на 26 март 1991 г. във Варна.

Повече за Н. Попов може да се прочете в книгата на инж. Иван Алексиев „Омаяни от кораби мъже”,
Варна, 2006 г. стр. 170 - 189.

105 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН ІІ РАНГ ИНЖЕНЕР ЙОРДАН ПРАЩИНКОВ (1910 -1993 Г.)
Капитан ІІ ранг Йордан Митев Пращинков е роден на 27 февруари 1910 г. във Враца. Кандидатства и е
приет с випуск 1927-1933 г. в Машинното училище при флота - Варна. След 1930 г. продължава да учи
във Военното училище в София (според тогавашната система на Военноморско обучение); през 1933 г.
завършва Морският отдел на Военното на Негово Величество училище във Варна.
Като морски офицер е разпределен на служба в Дунавската флотилия в Русе, където от 1933 г. до 1936 г.
е командир на стражевия кораб „Беломорец”. След това е приведен на служба в Черноморския флот във
Варна като механик на учебния ветроход „Асен”. През 1937 и 1938 г. се явява на конкурсни общовойскови
изпити за следване в Германия. През 1938 г. е взводен командир на морските юнкери от ВНВУ - София.
В началото на 1939 г. заминава за Германия и следва корабостроително инженерство във Висшето
техническо училище в Берлин - Шарлотенбург като стипендиант на българското военното министерство.
След завършване на следването през 1943 г. се завръща в България. От 1944 г. до 1946 г. служи като
заместник-началник на флотската ремонтна работилница - Флотския Арсенал на Черноморския флот -
Варна. Върши главно научно-теоретическата работа около корабното проектиране и упражнява авторски
надзор. По негово предложение 25-тонните миночистачни лодки биват преустроени - с новите си двигатели
достигат скорост 10.6 възла.
В периода 1946-1947 г. е уволнен в резерва и скоро след това със заповед е възстановен на служба.
Продължава службата си като началник на Арсенала. През 1949 г. е назначен за началник на техническия
отдел в Щаба на Военноморските сили. На тази длъжност остава до 1952 г.
През 1951-1952 г. се извършват подемните операции по изваждането на потъналия през войната кораб
„Шипка”. Първите опити са несполучливи. Тогавашният директор на Параходство „Български морски флот”
капитан Тремол Иванов се обръща към инженер Пращинков с молба да оцени работата и да открие
причината за неуспеха на подемните работи. Инженер Пращинков предлага да бъдат удължени въжетата,
за да се увеличи стабилността на системата, което довежда до успешното изваждане на „Шипка”. От 1952
г. до 1958 г. е преподавател по дисциплините „Теория на гребния винт” и „Строителна механика на кораба”
във факултета по корабостроене във ВИНС - Варна. След прекратяване дейността на факултета по
корабостроене и откриване на същия факултет във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” през 1972 г. чете лекции по
„Теория на кораба”.
Автор на учебника “Теория на кораба” и научни публикации в областта на корабостроенето.
Дълго време работи като преводач на специализирана литература по корабостроене и корабоплаване.
Награден е с ордени включително: орден за заслуга, НОВЗ - V ст. без корона и знак “Десет години
служба”.
Капитан ІІ ранг Йордан Пращинков умира през септември 1993 г. във Варна.
МАРТ, 2015

140 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН І РАНГ НЕДЕЛЧО НЕДЕВ (1875 Г. -1948 Г.)

Капитан І ранг Неделчо Недев Недев е роден на 2 март 1875 г. в гр. Шумен. Учи във Варна и след завършване на четвърти клас на мъжката гимназия е изпратен да следва в отделението по мореплаване на Императорската кралска академия по търговията и мореплаването в Триест (Австро-Унгария). След завръщането си в България постъпва на служба във Флотилията и Морската част в гр. Русе практикува на параходите на Българското търговско параходно дружество във Варна, където получава първия морски офицерски чин - мичман ІІ разряд.
В края на 1897 г. мичман ІІ разряд Недев, заедно с приятелите си от академията в Триест Даскалов, Саев, Серафимов и др., е преведен да служи в новосъздадения морски екипаж на Черно море с командир френският капитан ІІ ранг Пол Пишон. Недев става един от основоположниците на българските военноморски сили на Черно море. През пролетта и лятото на 1898 г. мичман ІІ разряд Недев плава с бъдещия екипаж на крайцера „Надежда” на търговския кораб „България”. След завършване на практиката, екипажът е транспортиран в Бордо, Франция, където през септември 1898 г. крайцерът „Надежда” е спуснат на вода. Мичман ІІ разряд Недев е назначен за младши офицер на „Надежда”. Участва в първите плавания на кораба през 1899 г. На 24 октомври 1899 г. е изпратен в Дунавската флотилия на парахода „Симеон Велики”. През 1900 година заминава за Париж да следва в Сорбоната и в други висши учебни заведения. Той успешно полага изпити във факултета на точните науки на Сорбоната. Същевременно практикува в Астрономическата обсерватория в Парк Сен Мор. През петте години, прекарани във Франция, той завършва и курса на Висшето училище по електротехника.
Когато през януари 1905 г. лейтенант Недев се завръща от Франция, е назначен за помощник-началник на Машинното училище при флота. Солидната му теоретическа подготовка в областта на електричеството му позволява да усвои една нова и с голямо приложение във военното дело специалност - радиотелеграфията или „безжичен телеграф”, както го наричат съвременниците. През 1906 г. Недев е включен като член-асистент в състава на българската делегация на международната учредителна радиотелеграфна конференция в Берлин, състояла се от 3 октомври до 3 ноември. Лейтенант Недев участва и в поставянето на подводния презморски кабел от Варна до Севастопол през лятото на 1908 г. с английския кораб „Фарадей”. Включен е и в комисията, която приема първата българска радиостанция край Варна, в м. Франга, през 1910 г. След инсталирането на радиостанцията на крайцера „Надежда” през (1911 г.) в навечерието на войната, под ръководството на лейтенант Недев се изработват правила за разговори между двете радиостанции, както и правилник за обучението на военни радиотелеграфисти на станция „Франга”.
Друга област, в която лейтенант Недев се проявява като специалист в периода до Балканската война, е хидрографията. През 1905-1906 г. от борда на катерите „Амалия” и „Раковски” ръководи успешно съставянето на карта-план на Варненския залив и околностите му. Завършва труда си през 1908 г. и през следващата година картата е отпечатана.
Следването в Русия през 1906-1907 г. отвежда Недев в една друга сфера на военното дело. Учи в артилерийския офицерски клас в Кронщад. Теоретическите занятия са последвани от дългосрочно учебно плаване с кораба „Рига”, на който Недев е вахтен началник. През есента на 1908 г. е включен  като член в комисията по определяне на границата по Дунава между България и Румъния.
Лейтенант Недев участва в комисията по приемането на миноносците „Шумни”, „Летящи” и „Строги”. Той е първият командир на миноносец „Летящи” - от 1908 г. до 1910 г. Службата му на командир на кораб е свързана най-вече с миноносец „Смели” - от 1910 до 1913 г.
От 17 октомври 1911 г. до 4 януари 1912 г. лейтенант Недев e български военноморски аташе в Италия.
На 27 ноември 1913 г. капитан-лейтенант Недев поема длъжността началник на Неподвижната отбрана на флота: Минната част, спомагателните кораби на флота, бреговата артилерия, както и различни други тилови служби. През ноември 1913 г. капитан-лейтенант Недев получава задание да разработи тактическа задача „Организиране на Бургаския порт за морска операционна база на флота”. Под негово ръководство по същото време се изработва Военновременния щат и Постановлението за мобилизация на флота.
През август 1914 г. по искане на Министерството на войната началникът на флота възлага на капитан-лейтенант Недев разработването на темата за плаванията по големите реки, правния режим на р. Дунав. Недев представя завършено изследване по поставените въпроси под заглавието: „Дунава от гледище на съвременното речно конвенционално право”. Този научен труд е издаден през 1917 г. в отделна книга от Българската академия на науките.
През 1915 г. е назначен за преподавател по военноморско дело във Военната академия в София.
През 1916 г. капитан ІІ ранг Н. Недев организира миночистачната (тралната) дейност по българското крайбрежие. Той е и началник и на Подвижната отбрана.
През 1918 г. е в Букурещ като член на призовия съд по прилагане мирния договор с Румъния.
Капитан ІІ ранг Н. Недев е включен като военен експерт и в българската делегация за преговорите за мир в Брест-Литовск през февруари 1918 г.
На 10 септември 1919 г. капитан І ранг Неделчо Недев се разделя с флота. В мирновременния период между двете световни войни Неделчо Недев отдава силите си за развитието на българския търговски флот. От 1932 г. до 1941 г. той е директор на Българското търговско параходно дружество. След 1944 г. се пенсионира. Участва в дейността на морската обществена организация Народен морски съюз. Талантливият морски командир, хидрограф, радиотелеграфист и юрист, носител на пет военни отличия Неделчо Недев завършва живота си в гр. Варна на 11 април 1948 г.

50 ГОДИНИ ОТ ПОДВИГА НА СТАРШИНА І СТЕПЕН ДИМИТЪР АТАНАСОВ ДИМИТРОВ - ЕДИН ОТ СИМВОЛИТЕ НА ХРАБРОСТТА
Героизъм в мирни дни проявяват редица военни моряци при оказване на помощ по време на тежки аварии и бедствия. Най-ярък пример е подвигът на старши матрос Димитър Атанасов Димитров (1943 г. - 1965 г.)
Следобед, на 4 март 1965 г. корабът - голям преследвачът на подводници от състава на Военноморска база Варна, на който служи ст. матрос Димитров, се завръща от учебно плаване - унищожаване на плаваща „мина”. До базата остават около 12 мили. Неволен изстрел на матрос във втори погреб предизвикват пожар. Главен старшина (по-късно мичман) Васил Вачев и старшина ІІ степен Васил Ангелов се опитват да открият огнището му и да предотвратят взривяването на стотици снаряди и дълбоководни бомби. Без заповед в погреба влиза и старши матрос Димитров. Окулярите на противогаза му се изпотяват и той го сваля. След около 15 минути успява да подаде през люка деформираната и нажежена кутия със снаряди, която е хвърлена зад борда и опасността е преодоляна. Вечерта Димитър А. Димитров се чувства зле, приет е за лечение във Военноморската болница, където на 6 март почива от белодробно отравяне.
За своя подвиг е награден с орден „Г. Димитров”; удостоен е със званието „Герой на социалистическия труд”; повишен е във воинско звание „Старшина І степен”. Във флотския район на гр. Варна е изграден паметник барелеф, напомнящ за героичната му саможертва, а неговият роден дом в с. Сушица, Великотърновско, е превърнат в музей.
Военноморският музей издава брошура за подвига на героя през 1971 г., а през 1976 г. доц. д-р Владимир Павлов - биографичен очерк. Отзвук има и в творческите среди. Първите си стихове за събитието варненският поет Атанас Стоев пише десетина дни след него. Подвигът вдъхновява документалния филм „Матросът от зелените поля” на Г. Алурков.
През 1978 г., в памет на мирновременния флотски герой, спасил от гибел бойния кораб, на който служи, но самият той загинал при потушаването на пожара на борда по време на това плаване, е именуван военния транспорт „Старшина I степен Димитър Атанасов Димитров”.

85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН І РАНГ ПРОФЕСОР ДОКТОР НА ТЕХНИЧЕСКИТЕ НАУКИ ЕМИЛ СТАНЧЕВ (1930 - 1985 Г.) - СЪЗДАТЕЛ НА НАУЧНА ШКОЛА ВЪВ ВВМУ „Н. Й. ВАПЦАРОВ”,
Капитан І ранг професор д.т.н. Емил Стоянов Станчев е роден на 13 март 1930 г. в с. Одърне, Плевенско. Основното си образование завършва в родното си село, а средното - в гр. Плевен през 1947 г. Приет е за редовен студент в Държавната политехника - София по специалност „Строително инженерство”.
През 1951 г. постъпва в Народното военноморско училище (НВМУ) „Н. Й. Вапцаров”, което завършва в съкратен двегодишен срок през 1953 г. Назначен е за преподавател в училището, където работи до 1979 г.
В своята преподавателска дейност той чете лекции по следните дисциплини: машинно чертане, термодинамика, теоретични основи на топлотехниката, теория и устройство на кораба, съпротивление на материалите, хидродинамика, машинни елементи, технология на металите, теория на машините и механизмите и динамика на корабните дизелови двигатели.
Последователно преминава през длъжностите: преподавател, старши преподавател, а от септември 1969 г. е назначен за заместник-началник по учебната и научната част на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров”.
През 1957 г. продължава висшето си образование във ВМЕИ - София, задочно, по специалност „Двигатели с вътрешно горене”, което завършва през 1960 г.
С научната работа се занимава от 1961 г. Има многобройни публикации, излезли от печат в различни наши и чуждестранни научни издания.
От 1966 г. е избран за доцент по „Теория на машините и механизмите” при катедра „Техническа механика” на ВНВМУ „Н. Вапцаров”, а през месец май 1969 г. защитава кандидатска дисертация на тема „Динамика на машинните агрегати с отчитане на еластичността на връзката между силовата и работната машина”.
През 1977 г. защитава докторска дисертация на тема: „Идентификация на параметрите на механични системи”.
В периода 1964-1966 г. работи по съвместителство като ръководител на секция „Механични уредби, устройства и системи” в Научноизследователския и проектно-конструкторски институт по корабостроене (НИПКИК) - Варна, а от 1967 г. до 1970 г. - като ръководител на катедра „Техническа механика” във Висшия машиннотехнически институт (ВМЕИ) - Варна.
Пред 1971 г. на Третия световен конгрес на Международната федерация по „Теория на механизмите и машините” е избран за генерален секретар с мандат до края на 1976 г. През 1973 г. инициира учредяването и става пръв председател на Националния семинар по „Динамика на механичните системи” - научен форум за постиженията в тази област на науката. За неговите лични приноси в тази научна област той е удостоен със званието „Заслужил деятел на науката.”
От 12.10.1979 г. е освободен от редовете на Българската народна армия и уволнен в запаса, поради избирането му за ректор на ВМЕИ - Варна, където работи до 1985 г.
Капитан І ранг професор д.т.н. Емил Станчев умира на 25 януари 1985 г. във Варна.

АПРИЛ, 2015

50 ГОДИНИ ОТ ОТПЕЧАТВАНЕТО НА БР. 1 НА СПИСАНИЕ „КОРАБОСТРОЕНЕ И КОРАБОПЛАВАНЕ”

С постановление № 17 на Министерския съвет на Народна република България от 26 март 1965 г. се създава Държавното стопанско обединение (ДСО) „Корабостроене и корабоплаване”. От април същата година печатен орган на обединението и на научно-техническите му съюзи става сп. „Корабостроене и корабоплаване”. В периода от март 1968 до август 1969 г. списанието излиза като орган на Икономическата групировка „Български търговски флот” и на НТС.
Със заповед № 377 на министъра на транспорта и на министъра на машиностроенето от 13 март 1970 г. сп. „Корабостроене и корабоплаване” става съвместен печатен орган на двете министерства и на научно-техническите им съюзи.
След обединяването на корабостроителните предприятия във Варна в Корабостроителeн и кораборемонтен завод „Г. Димитров” започва да се издава техническия бюлетин „Корабостроене”. Първият брой, отпечатан на циклостил в обем 20 страници, излиза през февруари 1956 г. Поради големия интерес към бюлетина още през следващата година той започва да се издава в три печатни коли на висок печат и с клишета.
Първоначално в списанието се публикуват тясно научни и производствено-технически статии от сферата на корабостроенето и водния транспорт, тъй като това издание е единствената творческа трибуна на морските учени и специалисти. С утвърждаването на собствените издания на научните институти списанието започва да помества материали за най-актуалните проблеми в развитието на българското морско стопанство и да представя авангардния световен опит. С цел изданието да достигне до по-широк читателски кръг се публикуват и научно-популярни и публицистични статии.
От 1 януари 1985 г. издаването на списанието се преустановява. Близо четвърт век списанието предоставя възможност за изява на морските специалисти, които утвърждават българската морска идея. Списанието допринася за израстването на научно-техническите кадри в областта на корабостроенето и корабоплаването. Главен редактор на списанието (от 1962 г. до 1984 г.) е Стоян Попов, а за кратко и Милан Асадуров.

125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН ІІ РАНГ КОСТАНТИН СКУТУНОВ (1890 Г. - 1965 Г.)
Константин Георгиев Скутунов е роден на 10 април 1890 г. в гр. Шумен (Коларовград в периода 1950-1965 г.). След като завършва трети гимназиален клас в Шуменското педагогическо училище, като син на опълченец, е приет за стипендиант във Военното училище в София, където учи от 1903 г. до 1910 г. През септември 1910 г. е произведен в чин подпоручик от артилерията и получава назначение в Шуменския крепостен батальон.
По време на Балканската война участва в боевете при превземането на Одринската крепост като командир на батарея. На 5 август 1913 г. е произведен в чин поручик и получава назначение като адютант на инспектора на артилерията в Министерството на войната генерал Пантелей Ценов.
В началото на 1914 г. е приведен на служба във флота; следва двегодишен курс по програмата на Руското военноморско училище. След успешно издържан изпит, към края на 1915 г. е произведен в чин мичман ІІ ранг и назначен за командир на 10 с/м д/30 брегова батарея на нос Галата. След това участва в сформирането на Радиопрожекторната рота, а в началото на 1916 г. става командир на миноносец „Строги”.
На 16 март 1917 г. Скутунов е произ¬веден в чин капитан; назначен е за адютант на началника на флота полковник Кон¬стантин Кирков. От 1 февруари 1918 г. е командирован да следва в Германското подводно училище в град Екернфьорде, близо до Кил, за офицер на подводница. От 1 август 1918 г. постъпва на обучение в Торпедното учи¬лище във Фленсбург, като след завършването му отива на практи¬ческа специализация в германската морска база на остров Хелголанд. На 1 май 1919 г. се завръща в България. На 24 юли 1919 г., К. Скутунов заминава за новото си назначение във флота - командир на минна рота, имаща за задача почистването на Варненския залив от минните заграждения от вой¬ната.
На 7 май 1920 г. е назначен за адютант на цар Борис III; на 12 август 1920 г. е произведен в чин майор. Освен адютант на царя, Скутунов е и военен комендант на двореца в София. След дворцовата служба е назначен за началник на отделение “Пристанища и корабоплаване” при Дирекцията на пристанищата в Министерството на железниците, пощите и телеграфите.
След 9 септември 1944 г. К. Скутунов е арестуван по недоразу¬мение, но след намесата на Васил Коларов (спасен преди години от царя и Скутунов) е освободен веднага. След войната Скутунов е привлечен като военен сътрудник към Военноисторическата ко¬мисия към Генералния щаб на българската армия и участва в уред¬бата на Музейния комплекс „Шипка“. Той е автор и на редица книги по морско дело и по военна история, сред които са „Запис¬ки по морската война“ (1923), „Катехизис за служещите при приста¬нището“ от „Малка железопътна библиотека“ (1932), „България във война с Англия и САЩ през 1941-1944 г.“ (1954), „Германо-съветската война 1941-1943 г.“ (1952) и др.
Константин Скутунов умира на 11 юли 1965 г. в София.

МАЙ, 2015

70 Г. ОТ КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА В ЕВРОПА

На 7 май 1945 г. в главната квартира на генерал Д. Айзенхауер във френския град Реймс представители на Главното командване на Вермахта подписват безусловната капитулация на Германия. Сталин не приема документа от Реймс и налага актът за безусловна капитулация да бъде подписан отново пред неговите представители. Късно вечерта на 8 май 1945 г. (поради разликата в часовите зони в Москва вече е 9 май) в специално подготвена зала на Военно - инженерното училище в Карлхорст (предградие на Берлин) представители на германското върховно командване в лицето на фелдмаршал Вилхелм Кайтел, адмирал X. Фридебург (за военния флот), ген.-полк. Х. Щумпф (за Луфтвафе), в присъствието на представителите на главната квартира на Върховното главно командване на СССР маршал Г. Жуков и на Върховното главно командване на англо-американските и френските войски (маршал А. Тедър, генерал К. Спатс, генерал Ж. Тасини) подписват Акта за капитулация на германските войски, с което се слага край на Втората световна война в Европа.
Във Втората световна война участват 61 държави като пряко е засегнато около 70% от населението на Земята. Военните действия обхващат териториите на 40 държави от Европа, Азия и Африка, и на три океана - Атлантическия, Тихия и Северния ледовит океан. По време на войната, продължила 2193 дни (от 01.09.1939 г. до 02.09.1945 г.), загиват около 60 милиона души. Общо мобилизирани са 110 милиона души. Ранените са 90 милиона, като от тях 35 милиона остават инвалиди.
В продължение на 4 години България е включена във Втората световна война, като в различни периоди тя е във война с почти всички велики държави. Българските ВМС участват във войната на страната на Германия (01.03.1941 - 07.09.1944), а от 08.09.1944 г. до 09.05.1945 г. заедно със сухопътните и въздушните войски на страната воюват срещу бившия си съюзник. В периода 01.03.1941 - 07.09.1944 г. морските войски извършват бойни действия в интерес на Германия в три основни направления: поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето Черноморско и Беломорско крайбрежиe; борба с минната опасност на р. Дунав, Черно и Бяло море; ескорт на германски превози по море между Босфора и пристанище Кюстенджа. От 1941 г. до 1944 г. по черноморското крайбрежие са поставени 1888 мини срещу надводни кораби и подводници, 998 противотрални мини и 399 котвени мини.
През вторият период (08.09.1944-09.05.1945) Черноморският флот изпълнява важни бойни задачи: водене на борба срещу минната опасност, търсене и изваждане на самопотопени по българското черноморско крайбрежие германски кораби и строителство на нови катерни миночистачи. Миночистенето като главна задача през този период започва през септември 1944 г. и завършва едва през октомври 1948 г., когато е протралена площ от 510 кв. мили и са обезвредени 1277 морски мини. На р. Дунав са взривени при самостоятелно тралене 29 електромагнитни и хидроакустични мини, а съвместно с други кораби от съветската трална бригада - 65 мини. През 1944-1945 г. българските катерни миночистачи вдигат от дъното 33 самопотопени германски кораба в района на българското крайбрежие, които се ремонтират в корабостроителницата Флотски арсенал. За нуждите на миночистенето там са построени четири рейдови миночистача. За отлично изпълнени бойни задачи по р. Дунав (в района на км 1942) на миночистача „Христо Ботев” и неговия екипаж е оказана високата чест да участва в парада на победата във Виена. Окончателен край на Втората световна война е сложен на 2 септември 1945 г., когато на борда на линейния кораб „Мисури” в Токийския залив е подписана капитулацията на Япония.

30 ГОДИНИ ОТ УСПЕШНОТО ЗАВЪРШВАНЕ НА ОКОЛОСВЕТСКОТО ПЛАВАНЕ НА КАПИТАН НИКОЛАЙ ДЖАМБАЗОВ С ЯХТА „ТАНГРА”
На 12 май 1985 г. завършва успешно самотното околосветско плаване на капитан Николай Джамбазов със собственоръчно изработената от него яхта „Тангра”. Въпреки многобройните си плавания, основната мечта на мореплавателя е да покори най-трудния и престижен околосветски маршрут през нос „Хорн”. Първият преход е от Созопол до Лас Палмас и се осъществява от 1 септември 1983 г. до 27 октомври същата година. Вторият преход е от Лас Палмас, откъдето потегля на 31 октомври 1983 г. и се счита за начало на околосветското плаване до Сидни, където пристига на 1 март 1984 г. От Сидни тръгва на 1 януари 1985, преминава през Нос Хорн и се връща в Лас Палмас на 12 май 1985 г. На тази дата завършва околосветското плаване на Николай Джамбазов. В Созопол се завръща в края на юли 1985 г. По време на своето пътуване мореплавателят получава любителска радиоподкрепа както от България, така и от света. Навигационното оборудване на яхтата е класическо, без електронни средства.
Николай Джамбазов разказва за това плаване в книгата си „Черната овца”, издадена през 1994 г. След като се завръща в България продължава да работи като капитан. Участва в международни регати, подготвя моряци и ветроходци.
Първото плаване на Николай Джамбазов в открито море е с катамарана „Атлант”, който построява заедно със свои приятели. През 1975 г. изкарва стажантски курс във ВВМУ „Н. Вапцаров”, като плава на учебния кораб „Петър Берон”. За участието си в международната регата ОСТАР-80 с яхта „Тангра” става първият носител на преходната награда Златен глобус „Кор Кароли”, учредена и връчвана за най-добро българско морско ветроходно постижение. През 1985 г. околосветската обиколка на Николай Джамбазов с яхта „Тангра” е призната за най-добро ветроходно плаване през годината.

ЮНИ, 2015

85 години от рождението на капитан Георги Георгиев (1930 г. - 1980 г.) - първият българин, обиколил земното кълбо сам с ветроходната яхта „Кор Кароли”
Капитан Георги Иванов Георгиев е роден на 4 юни 1930 г. в гр. Кърджали.
Учи в Първа мъжка гимназия в гр. Варна. През ваканциите работи по гемиите и като инструктор по ветроходство. Военната си служба отбива в Трудови войски в мина Бобов дол. Работи като такелажист в Държавното индустриално предприятие (ДИП) „Котва” и като автомонтьор в Съюза за обществен автомобилен транспорт „СОАТ”.
В Параходство „Български морски флот” постъпва на 1 юни 1962 г. и извървява пътя на корабен моряк, кърмчия, помощник-капитан на корабите: м/к „Христо Ботев”, м/т „Арда”, м/т „Захари Стоянов”, м/к „Георги Димитров”, дълбачката „Добруджа”, п/х „Първи май”. Капитан е на м/к „Калиакра”, м/к „Асен Йорданов”, м/к „Комета-1”
През 1969 г. придобива степен „Капитан местно плаване”.
Капитан Г. Георгиев участва в основаването на първия у нас ведомствен Яхт-клуб „Порт Варна” през 1973 г. Една година по-късно е осъществена първата ветроходна обиколка на Черно море с яхтата „Вега”. Неин шкипер е капитан Г. Георгиев, а целта на плаването е да се подготви и първото международно ветроходно състезание в басейна на Черно море. През 1975 г. екипаж, начело с капитан Г. Георгиев, участва с яхта „Сириус” в Егейското международно ветроходно рали и завоюва специална награда за моряшко умение и мъжество. През същата 1975 г. капитан Г. Георгиев покрива и изискваното по регламента на едно от най-престижните състезания в света - Трансатлантическото ветроходно  състезание за самотници ОСТАР квалификационно плаване (минимум 500 мили) от Варна до Батуми. ОСТАР-76 остава в историята завинаги както с рекордния си брой участници (197 заявки, 125 допуснати до старт), с най-голямата яхта, управлявана от сам човек - 72-метровата  „Клуб Медитеране”, така и с най-тежките хидрометеорологични условия, при които се провежда. Завършват само 73 участници, двама загиват, много яхти са потрошени и потъват в бурния Атлантик. Постижението на капитан Г. Георгиев с яхта „Кор Кароли” - 37-мо място в общото класиране и 24-то в най-масовия клас „Джестър” се оценява като много добро.
Подготовката на капитан Георги Георгиев за околосветското плаване продължава „на ход” в Ню Йорк и в Хавана. Обиколката на света с яхта „Кор Кароли” започва от Хавана на 20 декември 1976 г. в 23 часа и 15 минути и завършва в Хавана на 20 декември 1977 г. в 09 часа и 45 минути. Общо по данни от дневника на самия капитан Георгиев, са проплавани 24 435 мили, средно по 121 на денонощие, със средна скорост малко над пет възла. Яхтата е на ход в продължение на 200 дни, 15 часа и 22 минути. Постижението е вписано в Книгата на рекордите „Гинес”, издание 1981-1982 г. и се задържа на върха почти цели десет години. На 26 декември 1977 г. капитан Г. Георгиев е удостоен „за проявения изключителен героизъм, мъжество и себеотрицание” със званието „Герой на Народна република България”. По време на ОСТАР и околосветското плаване яхтата „Кор Кароли” е дооборудвана с необходимите за самотно плаване неща, без да се променя кардинално характеристиката й. Разполага с автопилот, радионавигационна апаратура, радиостанция SSB.
Със своето самотно околосветско плаване с яхта „Кор Кароли”, капитан Г. Георгиев допринася за издигането на авторитета на България като развита морска страна и оставя трайна следа в историята на българското и световното мореплаване.
Капитан Георги Георгиев умира на 13 май 1980 г. в гр. Одеса.

140 години от рождението на Хараламби Джамджиев (1875 г. - 1961 г.) - мечтателят за високоскоростни кораби
Хараламби Петров Джамджиев е роден на 13 юни 1875 г. в гр. Велико Търново. Учи в Държавната реална гимназия „Фердинанд І” (Мъжката гимназия) във Варна. През септември 1893 г. постъпва във Военното училище в София, но поради заболяване временно го напуска. Военното си образование успява да завърши през 1895 г. и е произведен в офицерски чин. Неговата военна служба започва в 18-ти пехотен етърски полк в гр. В. Търново; пет години по-късно е преместен в Русе. През 1900 г. е разпределен в 8-ма пионерна дружина в Стара Загора, където служи до 1904 г. Година по-късно напуска военната служба. В периода  от 1905 до 1916 г. е мелничар; по-късно става предприемач, счетоводител, билколечител.
По голямата част от своя съзнателен живот Х. Джамджиев посвещава на въздухоплаването и авиацията. През 1894 г. Варненската окръжна образцова железарска работилница изработва по идея на Х. Джамджиев опитен аеродинамичен уред, с който той извършва експерименти, с цел да изследва съпротивлението на въздуха. Това е началото на аеродинамичните изследвания в България. Автор е на първата българска оригинална разработка в областта на приложната аеродинамика - статията „Действителните основи на въздухоплаването” (1902 г.)
През лятото на 1919 г. Х. Джамджиев пристига във Варна. Мечтата му е да създаде високоскоростен плавателен съд - скорост 75 км/час или 40.4 възла. Успява да заинтересува Министерството на войната, обръща се към Флотския арсенал във Варна „за направа на бързоходен апарат-лодка”. По време на изпитанията и на първия и втория вариант на трикорпусния плавателен съд, тримаранът развива скорост съответно едва около 6 възла и около 12 възла. Проектирането, изработването и изпитването на двата варианта е извършено в периода октомври - края на ноември 1919 г. През 1920 г. със съдействието на българския министър-председател Александър Стамболийски, Х. Джамджиев е изпратен в Прага, Чехословакия. През 1921 г. се завръща в България. За пребиваването му там са публикувани сведения само за авиационната му дейност.
На 14 март 1923 г. в Офицерския клуб в София изнася беседа на тема: „Плавателната и летателна проблема под светлината на една нова теория за хидро- и аеродинамичния вакуум”.
Хараламби Джамджиев не успява да създаде мечтания високоскоростен плавателен съд, но неговият моторен тримаран с въздушен винт е съществено техническо постижение в историята на българското корабостроене и историята на националната техника.
Хараламби Джамджиев умира на 12 март 1961 г. в гр. Силистра.
Повече за Хараламби Джамджиев и за неговия трикорпусен плавателен съд вж. изследването на инж. Иван Алексиев в книгата „Омаяни от кораби мъже”, том 2 (Варна, ИК „Морски свят”, 2006 г.) на стр. 104-115.












Сдружение „Национален морски музей” - Варна :: Архив
Сдружение „Национален морски музей” - Варна :: Архив
< вход :: enter >