ЮЛИ, 2015

95 години от създаването на Българския народен морски сговор - синоним на българската морска идея

Първите опити за морско обществено организиране в България възникват под формата на фондове за набиране на средства за строеж на военни кораби. Това се случва през 1913 г., няколко месеца след най-голямата ни военноморска победа в Черно море над крайцера „Хамидие”. Първият фонд „Народен крайцер „Отец Паисий” е създаден по инициатива на началника на ж.п. гара Велико Търново, варненецът М. Желябов. В Устава на фонда се казва, че българските железничари подемат инициативата за постройката на един народен боеви І класен крайцер. В края на 1913 г. професор Консулов и флотските офицери Рашко Серафимов и Георги Антонов основават втори фонд „Комитет „Народен флот”. Комитетът издава през 1914 г. няколко оригинални български и преводни книги за морската ни политика. Третият фонд е създаден през 1914 г. През 1915 г. по идея на частното акционерно дружество „Нафта” се създава фонд „Български военен флот”. През 1917 г. Русенската община създава фонд „Монитор „Русе”. Със събраните пари се предвижда да се закупи малък брониран катер.
Успешен опит за изграждане на морска обществена организация е учреденият на 1 юли 1920 година във Варна Български народен морски сговор (БНМС). Негови идеолози са флотските офицери: Георги Славянов, Сава Иванов, Петър Стоянов, Никола Тодоров, Васил Игнатов, Борис Стателов, Иван Михайлов, Георги Купов, Сава Стефанов, Иван Вариклечков, Неделчо Недев, Петър Кашлакев, Борис Станев, Стефан Цанев и други. На първото събрание е изработен Временен устав, утвърден от министъра на вътрешните работи с писмо № 1546 от 6 юли 1921 г. и от министъра на война с предписание под № 6230 от 23 ноември 1920 г. и Правилник към него. В Устава се казва, че БНМС има за цел „1. Да пробуди, привие (развие - б.а.), поддържа  и пропагандира у народа познание и любов към морето, във всичките им прояви и форми. 2. Да съдейства за усилване и развитие на родното мореплаване, морските промисли и за побългаряване бреговете ни.” „Българският народен морски сговор се управлява от комитет, избран измежду основателите му до момента, когато ще се създадат условия за разширение дейността му из цялото Царство. Тогава ще се изработи и утвърди постоянен устав от учредителния събор, представителите в който ще бъдат избрани от всички отделни организации, в зависимост от условията на времето”.
Временният комитет към 1 ноември 1921 г. се състои от: председател (Иван Михайлов, директор на Морското машинно училище), двама членове (запасният лейтенант В. Игнатов и запасният лейтенант Г. Славянов) и касиер-деловодител (П. Папмулов, кандидат инженер-корабостроител). Комитетът служи безмъзмездно.” Срокът на действието на временния устав „се определя от деня на утвърждаването му до момента, когато временният комитет, след като е подготвил работата, свика учредителен събор...” Този срок не може да бъде по-дълъг от три години.
Временният комитет поема грижата да основе из всички градове и села клонове от Българския народен морски сговор и се грижи за популяризиране идеята на Сговора.” Клонове на БНМС се създават в Бургас, Варна, София, Русе, Перник, Горна Оряховица, Търново, Шумен, Пловдив, Ямбол, Сливен, Лом, Стара Загора, Горна Джумая (днес Благоевград).
Към Централния комитет във Варна се учредява Редакционен комитет, който издава всички печатни трудове, излизащи от името на Сговора. От месец януари 1924 г. във Варна започва издаването на списание „Морски сговор”, което е официален печатен орган на БНМС. От неговите страници се популяризира водното богатство на страната ни и морето във всичките му аспекти и така се работи за национален просперитет, въпреки ограничителните клаузи на Ньойския договор.
На вниманието на организацията са и морските спортове. Създават се центрове за морско спортуване във Варна (1921 г.), в Русе (1922 г.), в Бургас, Пловдив и Търново (1924 г.), във Видин (1926 г.), за „да се приучи българина да не се бои от водата”.
БНМС обръща особено внимание за разпространение идеите на Сговора сред младежта, особено учащите се, като се устройват беседи в училищата.
Организацията осъществява идеята си за морско здравно летуване. Дейността се разраства и се налага издаването на специален „Правилник за ученическите летни детски колонии”.
През 1921 г. флотските офицери и дейци на БНМС Георги Славянов, Васил Игнатов и Иван Михайлов инициират преместването на морската музейна сбирка от Русе във Варна. Комитетите на организацията се стремят да събират материали за музея на Сговора във Варна. Морският музей става практическо средство за пропаганда на идеите на организацията. Тържественото освещаване на музея се извършва на 20 май 1923 г. - един ден след закриване на Учредителния конгрес на БНМС на 19 май 1923 г. БНМС има девиз: „Към морето и Дунава за напредък!”.
За четвърт век съществуване, от 1920 до 1944 г., Българският народен морски сговор развива разностранна дейност за популяризиране на морската идея като общобългарска и за превръщане развитието на морското стопанство и отбраната на бреговете в приоритет на националната политика.
Повече за БНМС вж. в книгата на проф. В. Вълканов Български морски съюз 1920-2000, Варна-Велико Търново, 2000 г.

175 години от рождението на инженер-механика Павел Кузмински (1840 г. - 1900 г.) - първият пазител на сбирката на Морския музей и завеждащ библиотеката на Каюткомпанията в гр. Русе
Инженер-механик Павел Дмитриевич Кузмински е роден на 20 юни ст. ст./2 юли н.ст. 1940 г. в станица Усть-Лабинская, Херсонска губерния, Русия. От 1851 до 1860 г. завършва пълния курс на Михайловския Воронежки корпус и е изпратен като юнкер в 15-и флотски екипаж в Санкт Петербург. На 22 септември 1862 г. е произведен гардемарин и през есента на същата година постъпва като свободен слушател в механичното отделение на Академичния курс по морски науки (днес Военноморска академия Н. Г. Кузнецов”). През есента на 1864 г. П. Кузмински завършва този курс, произведен е прапоршчик с назначение в корпуса на инженер-механиците. Това е началото на инженерната му дейност. През 1865 г. е назначен „за практически механични занятия” в Кронщатския параходен завод. За начало на творческата дейност на П. Кузмински е прието публикуването на статията „Духоход” през 1862 г. През същата година публикува статията „Няколко думи за машините, действащи със сгъстен въздух и газ на Шандор”. През 1865 г. в Кронщатския параходен завод П. Кузмински прави опити за изгаряне на въглищен прах с цел отопление. През 1876 г. П. Кузмински публикува първата си статия в областта на морската техника, която е посветена на актуалното по това време определяне на най-подходящото място на корабния движител. Прочутият руски учен професор Дмитрий Менделеев настоява Кузмински да бъде командирован от 1880 до 1882 г. към лабораторията му в Санкт-Петербургския университет, за да извърши серия от опити по изследване  на триенето на твърди тела в течности. През 1884 г. Кузмински е принуден да напусне Русия и работата по изобретението е прекъсната. По покана на началника на българския военен флот капитан-лейтенант З. Рожественски на 02.11.1884 г. Кузмински пристига в България. На 08.11.1884 г. П. Кузмински е назначен за старши механик на Флотилията и Морската част в Русе. По съвместителство изпълнява функциите на началник на Флотския арсенал в Русе и началник на Техническата школа (Машинната школа), където преподава геометрия и огнярно дело и въвежда нови учебни програми. По време на пребиваването си в България става създател на първото българско техническо дружество, първи пазител на сбирката на Морския музей и първи библиотекар на морската библиотека на Каюткомпанията в Русе.
На 07.10.1885 г. с указ на княз Александър I П. Кузмински е уволнен дисциплинарно. В България пребивава до началото на 1888 г., след което се завръща в Русия. Назначен е за библиотекар в Балтийския корабостроителен и механичен завод в Санкт Петербург. В периода 1888 - 1900 г. като учен и изобретател развива активна творческа дейност в три направления: морско дело, въздухоплаване и авиация, машиностроене. Работи по изобретения като тетраедровидни корабни обводи, газопарород, русоид, русолет, динамометър и др. Проектира първата в света работоспособна газова турбина. През лятото на 1893 г. по време на Световното изложение в Чикаго като делегат на Въздухоплавателния отдел на ИРТД участва в Международния конгрес по аеронавтика. Умира на 7 април 1900 г. в Санкт Петербург.

120 години от рождението на капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев (1895 г. - 1988 г.)
Капитан далечно плаване Димитър Стаменков Фурнаджиев е роден на 11 юли 1895 г. в гр. Самоков в занаятчийско семейство.
След завършване на основното и деветокласното си образование в родния град, през 1914 г. постъпва в Машинното училище във Варна. През 1917 г., пет от най-добрите по успех ученици, сред които е и Димитър Фурнаджиев, са изпратени за повишаване на знанията във Военноморското училище в гр. Фленсбург, Германия. След двугодишна специализация се връща в България, произведен е в чин офицерски кандидат и е включен във висшия двегодишен навигационен курс. Преподава морско дело на първия курс в Рибарското училище. През 1920 г. постъпва във Военния флот, произведен е в чин младши офицер - мичман ІІ ранг и става командир на м/к „Кондуктор Докузанов”. Две години по-късно постъпва на работа в Българското търговско параходно дружество (БТПД) като втори помощник-капитан на параход „България”. 
През 1932 г. вече е първи помощник-капитан, а през 1933 г. - комендант на парахода. През 1935 г. полага изпит за капитан далечно плаване. Длъжността комендант изпълнява на почти всички кораби на БТПД. От 1.10.1942 г. до 13.03.1943 г. е навигационен инспектор в Параходното дружество. По време на Втората световна война, като комендант на п/х „Бургас”, на път от Солун за Пирея, се разминават на метри от изстреляното торпедото на английска подводница .
През 1946 г. е включен в 7-членната комисия, която закупува първите, след края на Втората световна война, два кораба: „България” и „Родина”, които  докарва до България.
В периода 1948 г. - 1954 г., като капитан от Параходство „Български морски флот” (БМФ), е привлечен за преподавател във Военноморското училище - Варна по навигация и теория на девиацията на магнитния компас. Превежда от руски и издава първите учебници за училището по тези  дисциплини. Освободен е от Параходството през 1955 г., но в периода 1969 г. - 1974 г. отново е капитан на м/к „Люлин” и п/х „Родопи”. Един от капитаните с най-дълъг трудов стаж в българското търговското корабоплаване. Запомнен е от членовете на екипажите, с които работи, че на командвания от него кораб, винаги се поддържат учебни занятия за повишаване на знанията по специалността и езиковата култура.
През 1981 г. е награден със златен орден за заслуги към БНА. През 1984 г. е награден със „Златна котва” от Министерството на транспорта - Стопанско обединение ”Воден транспорт”.
Капитан далечно плаване Димитър Фурнаджиев умира на 15.11.1988 г.

65 години Български корабен регистър - национална класификационна организация на България
В изпълнение на заповед на министъра на транспорта № 454 от 26 юли 1950 г. с щата на Управление „Воден транспорт” към Министерството на транспорта се създава Български морски и речен регистър (БМРР) с началник в София и трима инспектори в секторите на БМРР към областните пристанищните управления в градовете Варна, Бургас и Русе. Първият ръководител на Българския морски и речен регистър в Министерството на транспорта в София е капитан Г. Панайотов, а първите инспектори в секторите към областните пристанищни управления: капитан М. Попов във Варна, капитан Б. Станев в Бургас и капитан А. Панчовски в Русе. В своята дейност Българският морски и речен регистър се ръководи от „Правилник за българската контролна пристанищна дейност”, който урежда вида на прегледите и издаваните документи въз основа на съществуващите инструкции и традиции.
С постановление на Министерския съвет № П-674 от 10 октомври 1953 г. секторите БМРР преминават от областните пристанищни управления директно към Управление „Воден транспорт” към Министерството на транспорта. През същата година е издаден Указ за търговското корабоплаване, въз основа на който е издаден „Правилник за прегледите и измерванията на корабите от търговския флот на НРБ”. В началния период от създаването на БМРР, със заповед на началника на Управление „Воден транспорт” № 1145 от 11 декември 1951 г. дейността на регистъра се ограничава до преглеждане и технически контрол на речните кораби, морските кораби от крайбрежно плаване и морски кораби от задгранично плаване до 100 БРТ. Корабите от задгранично плаване над 100 БРТ са под надзора на Морския регистър на бившия СССР. Със заповед на министъра на транспорта № 1886 от 15 декември 1954 г. наблюдаваният от БМРР тонаж от задгранично плаване за морето се увеличава до 500 БРТ. Под контрола на БМРР са и бреговите парни котли и резервоари под налягане и пристанищните товароподемни съоръжения в системата на водния транспорт.
През 1957 г. БМРР се обособява като самостоятелно звено към Министерството на транспорта с централно ръководство и седалище във Варна.
Началото на непосредствените връзки на проектанти и конструктори на плавателни съдове с Българската класификационна организация е поставено при строителството на серията 150-тонни сухотоварни кораби за крайбрежно плаване: „Шабла”, „Бяла” през 1957 г. и „Обзор”, „Созопол” през 1958 г.
С постановление № 29 на Министерския съвет от 02 март 1963 г. към Министерството на транспорта и съобщенията, на мястото на Българския морски и речен регистър се образува държавното предприятие Български корабен регистър със седалище във Варна и основни задачи: технически надзор при проектирането, постройката и ремонта на морски и речни кораби; техническо наблюдение чрез периодични прегледи на морски и речни кораби, намиращи се в експлоатация; изработва правила, норми и инструкции, относно конструкцията и съоръжаването за безопасно плаване на корабите и намиращите се на тях хора и товари; определя класа на корабите и ги снабдява с класификационни свидетелства и с други свидетелства, предвидени по съответните международни конвенции.
През 1971 г. БКР преминава към тогавашния Комитет по качеството, стандартизацията и метрологията. През 1981 г. БКР преминава отново към Министерството на транспорта. През 1984 г. е утвърдена от министъра на транспорта Наредба № 6 за устройството и дейността на БКР. Наредбата е актуална до 2001 г., когато се открива процедура за приватизация на корабния регистър. Днес „Български корабен регистър” АД осъществява технически надзор и класификация на граждански плавателни съдове с централа във Варна и инспекции в Бургас и Русе.

АВГУСТ, 2015

160 години от рождението на Густав Карлсон (1855 г. - 1942 г.) - първият български водолаз
Густав Иванович Карлсон е роден на 12 август 1855 г. гр. Тарту, Естония. Получава военна подготовка в Кронщатското Адмиралтейство и през 1876 г. постъпва на служба като водолаз в пристанището в Кронщат. Участва в Руско-турската война от 1877-1878 г. като машинист и водолаз в руския флот на река Дунав. В състава на руските флотски части за действията по река Дунав през март 1877 г. са създадени две групи водолази. Първата се състои от четирима души, които ползват английска екипировка, тип „Зибе и Горман”. Старши на групата е унтерофицерът-водолаз Густав Иванович Карлсон. За групата от Кронщат през Кишинев и Букурещ до станция Фратещи, Румъния е докаран водолазен бот. От там с волска кола е превозен до с. Мало де Жос и е спуснат в стар канал, по който след 15 км стига до руслото на р. Дунав.  
От 1 август 1879 г. Густав Карлсон е назначен за водолаз във Флотилията и Морската част в Русе. Той е първият водолаз в България. След изпит, проведен на 31 януари 1885 г. е назначен за механик ІІ разряд. В българския военен флот той служи 27 години.
На 1 ноември 1911 г. Густав Карлсон, заедно със сина си Фердинанд Карлсон участва в основаването на „Командитно дружество Карлсон и С-ие” в Русе. Дружеството управлява съществуващата по това време машиностроителна фабрика, доразвива и разширява нейната дейност. През октомври 1912 г. военното министерство възлага на фабриката, ръководена от Г. Карлсон изработването на част от първите български ръчни гранати. Дълги години Густав Карлсон работи и в областта на мелничното строителство; има пионерен принос в развитието на водолазната дейност в българския флот, подготвя свои последователи в тази област, включва се в строежа на парния катер „Калиакрия”.
За участието си в две войни и службата във военния флот е награден с два златни и два сребърни медала и с кавалерски кръст за заслуга с корона.
Густав Карлсон умира на 21 ноември 1942 г. в Разград.
Повече за Густав Карлсон вж. изследването на инж. Иван Алексиев в книгата „Омаяни от кораби мъже”, том 1 (Варна, ИК „Морски свят”, 2006 г.) на стр. 131-134.

50 години от влизане в експлоатация за първи път в българското пътническо плаване на 100-местния кораб на подводни криле
„Комета-1”

През 60-те години на ХХ век водният транспорт в България се развива с ускорени темпове. Модернизира се и крайбрежният пътнически флот. На 18 август 1965 г. за Параходство „Български морски флот” от Съветския съюз е получен първият кораб на подводни крила тип „Комета”. През същата година пристига и Комета № 2”, а в следващата 1966 г. - „Комета № 3”, „Комета № 4” и „Комета № 5”.
Корабът тип „Комета” разполага с три салона с общо 100 места, като за всеки пътник е предвидено удобно кресло. Екипажът се състои от един капитан, механик, моторист, моряк и стюард. Предназначен е да обслужва линията Варна - Бургас, като извършва три рейса дневно.  Кометите пътуват само през летния сезон и поддържат две основни линии: Варна - Балчик и обратно, и Варна - Несебър - Бургас - Созопол - Приморско - Мичурин (дн. Царево) и обратно.
Този тип кораби се отличават с голяма мореходност. Те могат да се движат с необичайно висока за море скорост, плъзгайки се издигнати на подводните си криле. Този режим те могат да поддържат при височина на вълните до 1,5 м (до 3-4 бала вълнение), а при режим „плаване”, при който не се издигат на крилете си - до 3 м, т.е. при вълнение 4-5 бала.
За осигуряване на бърз превоз на пътници между дунавските пристанища през 1970 г. на Българско речно плаване са доставени отново от Съветския съюз кораби на подводни криле тип „Ракета”.

115 години от рождението на капитан І ранг Кирил Халачев (1900 г. - 1972 г.), командващ българските ВМС от 1947 до 1950 г.
Капитан І ранг Кирил Димитров Халачев е роден на 28 август 1900 г. в село Равна гора, Варненско. През 1917 г. постъпва в Морските специални школи във Варна. Като радиотелеграфист той обслужва флотска брегова радиостанция. Изключен от Школите, той е изпратен да служи в Бреговия артилерийски полк във Варна, където изгражда първата нелегална комсомолска група. Участва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г. в гр. Варна. Военното ръководство на въстанието го назначава за командир на сектор, който включва: казармите на Черноморския флот; поделенията на Бреговия артилерийски полк и двореца „Евксиноград”. След неуспеха на въстанието, с цел да избегне ареста К. Халачев минава в нелегалност през цялата 1924 г.; ръководи нелегалните военни организации във Варненския, Шуменския и Бургаския гарнизон. Залавянето му от полицията съвпада с априлските събития през 1925 г., когато е арестуван и осъден на смърт; през 1926 г. е помилван на доживотен затвор. През 1936 г. емигрира в Съветския съюз, където учи в танковата школа в гр. Горки до месец март 1937 г. След завършването на школата получава първо офицерско звание, записва се доброволец за участие в Испанската гражданска (1936-1939 г.) като командир на танков екипаж. Попада в концлагери за интербригадисти във Франция, където пребивава до есента на 1941 г.
След завръщането си в България е арестуван и изпратен в концлагера Еникьой. През 1943 г. е освободен и започва работа в Балчик, но скоро е арестуван и отново изпратен в концлагер, този път в село Дивдядово, Шуменско.
През септември 1944 г. избягва от лагера, отива във Варна и взема участие в установяването на новата власт. Включен е в състава на областния комитет на Отечествения фронт (ОФ), ръководи създаването на МВР във Варненски окръг. През декември 1944 г. капитан ІІ ранг Кирил Халачев е назначен за помощник-командир на Морските войски, която длъжност изпълнява до 1947 г. Инициатор е на морската политика на страната ни след Втората световна война: изработва първия проект-програма за строителството на военноморския флот след 1944 г.; участва в доставката на кораби за българския търговски флот; участва във възстановяването на морската обществена организация Български народен морски сговор с името Народен морски съюз.
През 1947 г. К. Халачев води преговори с представители на съветската страна за доставка на танкове и бойни кораби за българската армия и флот. Преговорите са успешни и още същата година флотът получава 13 бойни кораба.
Като командващ военния флот на България от 1947 до 1950 г. Кирил Халачев допринася за неговото материално-техническо осигуряване и за подготовката на кадри в Съветския съюз. През 1950 г. напуска флота и е назначен  за заместник-командир на тила на І-ва армия в звание полковник. 
През 1953 г. е изпратен за Председател на Дунавската комисия в Будапеща, където служи до 1962 г.
Награден е с орден „Георги Димитров” и с други високи отличия.
Видният строител на военноморския ни флот след Втората световна война и български морски дипломат, капитан І ранг Кирил Халачев умира в София на 26 август 1972 г.
Неговото име носи единият от двата щабни кораби, проект 589, построени в Русенската корабостроителница и включени в дивизионите кораби със спомагателно назначение в базите Варна и Бургас.
Техникумът по корабостроене и корабоплаване във Варна (днес - Морска гимназия „Св. Николай Чудотворец”) дълги години също носи неговото име.
СЕПТЕМВРИ, 2015

130 години от Съединението на Княжество България с Източна  Румелия
Съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено на 6 септември 1885 г., слага край на изкуственото разделяне на българската държава, наложено от Берлинския договор от 1878 г. Подготвено от Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК), то е осъществено чрез военно-революционна акция. Румелийското правителство и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич са свалени и временното правителство под председателството на Георги Странски тържествено обявява присъединяването на областта към Княжеството.  Съединението е подкрепено от княз Александър Батенберг и е посрещнато с възторг от целия българския народ. Правителството на Петко Каравелов приема извършения акт и се заема с дипломатическото уреждане на въпроса.
Великите сили, включително и Русия заемат отрицателна позиция към акта на Съединението. Реакцията най-вече на Русия по този въпрос оказва пряко влияние върху военния флот на Третата българска държава - руските морски офицери, останали на служба във флота след Освобождението на България от османско иго, са отзовани от България. Заминаването им поставя Флотилията и Морската част в тежко състояние. Заедно с руските офицери през октомври 1885 г. от служба в България са отзовани и руските подофицери и матроси специалисти. 
Сърбия, подтиквана от Австро-Унгария, провежда мобилизация и съсредоточава войските си по българската граница. За самозащита, мобилизация обявява и България. В периода на мобилизацията и последвалата Сръбско-българската война корабите на Дунавската флотилия извършват значителна транспортна дейност в помощ на гарнизона на Видинската крепост.    
Съединението е първата успешна стъпка към решаване на българския национален въпрос. То превръща България в най-голямата балканска държава за онова време с територия от 96 345 кв. км, с население 3 070 988 души, 23 окръга, 84 околии, 70 града и 4684 села. Увеличената територия и население дават възможност за по-бърз икономически напредък. Морските граници на България се увеличават и в пределите на държавата влизат пристанищните градове Бургас, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър), Созопол. Това дава тласък за развитието на морското стопанство на България, свързано с изграждането на пристанища, улесняване на крайбрежното корабоплаване, лодко- и корабостроенето развитието на риболова, солодобива и др.
С решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г. денят 6 септември е обявен за официален празник на страната.
  
75 години от подписване на Крайовския договор и присъединяването на Южна Добруджа към България
На 7 септември 1940 г. в румънския град Крайова е сключен договор, който задължава Румъния да предаде обратно Южна Добруджа в пределите на Царство България, както и да се осъществи обмен на населението от Северна Добруджа и Южна Добруджа.
Освобождението на Южна Добруджа се извършва чрез мащабна офанзива, с участието основно на сухопътни сили. Участват и военни и търговски кораби, и флотски части, които не просто демонстрират военно присъствие, но и извършват директни стъпки за незабавното интегриране на добруджанското крайбрежие към общите български водни граници.
В изпълнение на Крайовския договор към бреговете на Южна Добруджа при окупацията и последвалите действия, се отправя Морският окупационен отряд, в състава на който са редица военноморски единици, както и търговски кораби, на борда на които са превозени части от Военноморските сили и от Морското училище. Кораби на Българското търговско параходно дружество (БТПД) и Българското речно плаване (БРП) участват в превозването на изселници от Северна и Южна Добруджа.
Цивилните и военните морски учреждения си взаимодействат при окупацията и при уреждане на българската администрация. Още на 8 август 1940 г. Дирекция „Водни съобщения” издава наредба за заемането на пристанищните управления по морския и дунавския бряг в Южна Добруджа. За запазването на всички важни брегови и пристанищни съоръжения веднага се назначават български военни постове. На гражданските длъжности се назначават български служители. Възстановяват се комуникациите по море между „новите” и „старите” пристанища. Съставени са разписания за движението на кораб „Евксиноград” между Варна, Балчик и Каварна и на пътническите кораби на БРП между Русе, Тутракан и Силистра. Целта е да се осигури непрекъснатото функциониране на пристанищата и на фаровете и интегрирането им в българската пристанищна мрежа.
Връщането на Южна Добруджа дава нови възможности за развитие на морското и речното стопанство на България и най-вече на  корабоплаването и риболова. Тези територии имат своето значимо място като стопански хинтерланд на пристанищата Варна и Русе и съдействат за тяхното развитие и за реализацията на българските морски интереси.

Вж. повече по темата:
Публикацията на д-р Мариана Кръстева „Крайовският договор (1940 г.) и първите стъпки за връщането на Южна Добруджа в лоното на Морска България” в книгата „Участието на българския военноморски флот в освобождението на Южна Добруджа през септември 1940 година“, съвместно издание на Историческия музей в Балчик и Военноморския музей във Варна, Балчик, 2010 г.;

КРАЙОВСКИЯТ ДОГОВОР (1940 Г.) И БЪЛГАРСКИТЕ МОРЯЦИ - 70 години от възвръщането на Южна Добруджа - публикация на Евгения Рангелова-Пеева в рубриката „Изследвания” в сайта на „Морски вестник (21 септември 2010 г. Крайовският договор (1940 г.) и българските моряци);
Публикациите на капитан ІІ ранг о.р. д-р Атанас Панайотов „Възвръщането на Южна Добруджа и сп. „Морски сговор” в книгата „Участието на българския военноморски флот в освобождението на Южна Добруджа през септември 1940 година“, съвместно издание на Историческия музей в Балчик и Военноморския музей във Варна, Балчик, 2010 г.;
„Синът на героя от Балканската война Георги Купов участва в Освобождението на Балчик през 1940 г.” - в сайта на „Морски вестник” 
(21 септември 2009 г. Синът на героя от Балканската война Георги Купов участва в освобождението на Балчик).


120 години от рождението на инженер Протасий Пампулов (1875 г. - 1957 г.) - основоположник на корабомоделизма в България
Протасий Христов Пампулов е роден на 17 (29) септември 1875 г. в гр. Сопот. През 1911 - 1916 г. учи в Машинното училище при флота. От 1915 г. най-старото българско техническо учебно заведение започва да определя първенец на випуска и пръв носител на това почетно звание става П. Пампулов.  Благодарение на отличния си успех, през следващата година той получава стипендия от Министерството на войната и през април 1916 г. е изпратен да следва в Германия с първата група от 9 възпитаника на Морското училище, делегирани за обучение там. От м. май до м. септември 1916 г. практикува в Германияверфт в Кил, където участва непосредствено в строежа на подводница. Той е първият българин, участвал в строителството на подводница. На 1 октомври 1916 г. Пампулов  започва следването си в отдел „Корабостроене и корабни машини” на висшето техническо училище в Берлин, Шарлотенбург. След завършване на шестия семестър, през есента на 1919 г. е отзован от Германия и е назначен като кандидат-инженер корабостроител във Флотския арсенал - Варна. Първата отговорна корабостроителна задача за Пампулов е участие в екипа, който в края на 1919 г. създава двата опитни образеца на моторния тримаран на Хараламби Джамджиев. Протасий Пампулов пръв съобщава в професионалния периодичен печат за опитите с оригиналната корпусна конструкция и публикува нейна скица.
През април 1921 г. - септември 1922 г. Пампулов изпълнява длъжността завеждащ хелинга на Флотския арсенал - Варна, в който се извършва ремонт на корабите и катерите на Морската полиция, строят се гребни лодки. По това време се повишават изискванията за квалификация на варненските флотски арсеналци, в резултат на което е назначена постоянна изпитна комисия за подбор на кадри. За член на комисията е назначен техническият мичман ІІ разряд П. Пампулов.
През учебната 1920 - 1921 г. е привлечен като преподавател в Морското училище по машинно чертане, механика и технология; ръководи, заедно с Петър Кашлакев, шестмесечен вечерен курс по шлосерство, организиран от Варненската търговско-индустриална камара. През септември 1922 г. Пампулов е командирован в Берлин да довърши следването си във Висшето техническо училище. През юли следващата година получава диплома за инженер-корабостроител. Месец по-късно се завръща в България и отново постъпва на служба във флота.
През 1924  - 1925 г. Пампулов подкрепя публично идеята за кораборемонтно акционерно дружество във Варна. През 1925 г. е командирован в корабостроителница във Виена. Предвид строгите ограничения на Ньойския договор от 1919 г. поверителната задача за проектирането на дунавски полицейски кораб е прикрита под формата на командировка във Виена във връзка със строителството на кораба „Перун”, предназначен за Практическото рибарско училище във Варна.
Инженер Протасий Пампулов е един от основателите на най-значимата морска обществена организация Български народен морски сговор (БНМС). На първото учредително събрание на Сговора е избран за член на управителното тяло. През август 1925 г. става член на Главното управително тяло и е определен за уредник на водните спортове.
След откриването на потъналата немска подводница УБ-45 през 1934 г. започва системната подготовка за изваждането й под общото ръководство на инженер-корабостроителя капитан-лейтенант Протасий Пампулов. В периода 1938-1944 г. ръководи преустройството и ремонта на редица речни и морски кораби. През 1940 г. е началник на техническа служба към флота. Едно от най-известните постижения на българското военно корабостроене е построяването на серия миночистачни катери (МЧК) по проект на П. Пампулов. На 14.9.1944 г. е освободен от служба във ВМС. Участва във възстановяването на търговския флот след Втората световна война. В края на 40-те години на ХХ век е завеждащ Морско-техническия отдел във фирмата „Йордан Ив. Бояджиев и синове” - София.
П. Пампулов е завеждащ първия нацонален курс по корабомоделизъм, организиран от Централния комитет „Морско дело” при Народния съюз за спорт и техника (НССТ) през 1948 г. Под личното му ръководство са подготвени първите инструктори по корабомоделизъм. Само за няколко години са поставени солидни основи на организирания български корабомоделизъм, благодарение на които България става световна сила в този спорт. През 1951 г. Пампулов издава първото в българската морска литература ръководство по корабомоделизъм.
Награждаван е с ордените за „Заслуги”, „Народен орден за военна заслуга”, „Св. Александър”.
Умира на 28.07.1957 г.
Вж. повече за инженер Протасий Пампулов на стр. 57 - 103 в книгата на инженер Иван Алексиев „Омаяни от кораби мъже”, том 2, Варна, 2006 г., Издателска къща „Морски свят”

140 години от рождението на капитан ІІ ранг инж. Богдан Ганчев (1875-1945 г.) - почетен шведски консул и дългогодишен председател на Бургаския клон на морската обществена организация Българския народен морски сговор.
Богдан Христов Ганчев е роден на 21 септември 1875 г. в гр. Карлово.  Завършва Императорската кралска академия по мореплаване и търговия в Триест, Австрия през 1894 г.; Военното училище в гр. София през 1897 г.; Минния офицерски клас в гр. Кронщат, Русия през 1902 г.; хидрографския отдел на Николаевската морска академия през 1908 г.
Службата на Богдан Ганчев започва в Дунавската флотилия. Служи на корабите „Асен”, „Симеон Велики”, и „Александър I”. През 1900 г. е назначен на служба в Морската част на учебния крайцер „Надежда”.
След завършване на Минния офицерски клас в Кронщат през 1902 г. служи като минен офицер на учебния крайцер „Надежда”, помощник-началник на Речната минна отбрана и началник на Минното училище в Русе, началник на Минната част във Варна, старши водолазен офицер във флота. Като електротехник ръководи теоретическите и практическите занятия по електротехника. През 1909 г. е назначен за командир на миноносец „Строги”. През зимата на 1909 - 1910 г. защитава пред офицерите от Флота свой план за отбраната на Варненския залив, превежда и приспособява учебни пособия от руския флот, в това число и първообраза на „Учебник за моряка”. От 1 януари 1912 г. до 10 декември 1913 г. включително изпълнява длъжността „Началник Щаб на Флота” и през това време съгласно № 64 от „Положение за Устройството и Управлението на флота на Негово Величество завежда Хидрографската част на Флота.
Под негово ръководство Щабът на Флота се разраства и в него служат: началник-щаб, старши адютант, младши адютант, интендант на Флота, началник на интендантството, началник на техническото отделение, инженер-електротехник, инженер-корабостроител, счетоводител, старши лекар и канцеларски персонал.
По време на Балканската война (1912 - 1913 г.) българският военен флот действа срещу многократно по-силен противник на три морета (Черно, Егейско и Мраморно) и на сухопътния фронт. Щабът на Флота въвежда настъпателната тактика при отбраната на крайбрежието, поставя основите на флотското радиоразузнаване, води радиоелектронна война в ефира, осигурява сухопътните войски през пристанищата Дедеагач и Карачели, изпраща флотски команди на фронта, при неимоверно трудни условия устройва минни заграждения пред десантно-достъпните участъци на Черно и на Мраморно море, поставя началото на миночистенето в наши води, въоръжава импровизиран торпедоносец за атака срещу турския броненосец „Тургут рейс”.
На Богдан Ганчев са присвоени следните воински звания: от 27 май 1895 до 1 август 1897 г. - портупей-юнкер; от 2 август 1897 г. до 1 май 1902 г. - мичман ІІ разряд; от 2 май 1902 г. до 17 май 1906 г. - мичман І разряд; от 18 май 1906 г. до 13 юли 1913 г. - лейтенант; от 14 юли 1913 г. до 10 декември 1913 г. вкл. - капитан-лейтенант.
След Балканската война капитан-лейтенант Богдан Ганчев е уволнен и преминава в запаса, но с включването на България в Първата световна война е мобилизиран в Бургас. Пристига и е зачислен по списъците на Бургаския укрепен пункт със заповед по Пункта № 168 от 5 октомври 1915 г. Там служи до 20 октомври 1918 г.
За военната си служба и участието във войните е награден с орден за заслуга, орден за 10 годишна отлична служба, кръст за независимостта, орден „Св. Александър V степен” с мечове, народен орден за военна заслуга IV степен на военна лента и руския орден „Св. Станислав III степен”. 
След Първата световна война е уволнен от военна служба с чин капитан II ранг и преминава на частна практика. Той е собственик на „Политехническо бюро Ганчев” в Бургас и се занимава с доставка и монтиране на електрически и индустриални инсталации и е представител на английското параходно дружество „Кунард Лайн” от Ливърпул.
Запасният капитан II ранг инженер Богдан Ганчев е почетен шведски консул и дългогодишен председател на Бургаския клон на морската обществена организация Българския народен морски сговор.
Капитан ІІ ранг Богдан Ганчев умира на 3 септември 1945 г. в гр. Бургас.

120 години от рождението на капитан ІІ ранг Тодор Цицелков (1895 - 1975)
Капитан ІІ ранг Тодор Динчев Цицелков е роден на 23 септември 1895 г. в гр. Копривщица. Израства в родния си град, завършва гимназиалното си образование в гр. Пловдив. От месец септември 1912 г. до м. февруари 1916 г. работи като основен народен учител. На 1 февруари 1916 г. постъпва на военна служба. След като завършва Школата за запасни офицери в Княжево е причислен към флота - Черноморската част, като взводен командир. На 1 декември 1919 г. е приет на действителна офицерска служба във флота. От 1 септември 1922 г. до 1 септември 1924 г. следва Висшия корабоначалнически курс. Служебната биография на Т. Цицелков протича по следния начин: началник пограничния подучастък в гр. Василико през 1931 г.; командир на Учебната рота от Морската бригада, Морски специални школи през 1932 г., командир на минния дивизион при Черноморски флот; началник на морския отдел на Морско училище; началник флотски работилници; командир на стражеви дивизион от Дунавския флот през 1935 г.; командир на неподвижна отбрана Черноморския флот през 1937 г.; началник техническия отдел в морска учебна част; временно началник Морска учебна част; командир на Дунавската флотилия - 1941 г. На 1 януари 1943 г. е уволнен. На 10 юни същата година е мобилизиран като интендант на 5-та дивизионна област - Русе; от 15.01.1944 г. постъпва на работа във фабрика „Искович-Леви” - Русе.
Капитан ІІ ранг Тодор Цицелков е активен деятел на Българския народен морски сговор (БНМС) и други обществени организации. Автор е на книгата „Нашите моряци” (1942 г.), посветена на героизма на българските моряци през Балканската и Първата световна войни. Има редица публикации в списание „Морски сговор”.
Умира на 3 октомври 1975 г. във Варна

ОКТОМВРИ, 2015

100 години от включването на България в Първата световна война и българският флот
България се намесва във военния конфликт на Първата световна война на 1 октомври 1915 г. на страната на Централните сили и воюва срещу държавите от Антантата. Тъй като повече от половината граници на страната са водни, то и ролята на военния флот е значителна. В навечерието на войната корабният състав на военния флот е непроменен в сравнение с Балканските войни. На щаба на флота са подчинени Черноморската част - Варна, Дунавската част - Русе, Беломорската част - Дедеагач, Учебната част и Арсенала - Варна. Град Варна е обявен за укрепен пункт (ВУП) с началник полковник от инженерните войски Анастас Янков. Във Варненския укрепен пункт е включена Черноморската част на флота.
През първите два месеца от началото на военните действия параходите на Българското търговско параходно дружество (БТПД) не се използват от военните власти. През м. декември 1915 г. параходът „Борис” е преустроен като минен заградител. На 15 декември с.г. корабите на БТПД са организирани в Морска транспортна служба към военния флот. Началник на службата става мобилизираният служител на БТПД мичман І ранг (по-късно лейтенант) Васил Вичев. На корабите от търговския флот са командировани и моряци от военния флот.
Войната донася увеличаване на корабния парк на Дунавската част на флота, в който е включен плененият руски влекач „Белград” под името „Варна”. Името на кораба е свързано с появата на руска ескадра пред Варна на 14 октомври 1915 г. с цел да унищожи германските подводници и за демонстрация на сила. Бреговата артилерия не открива огън, защото руските кораби са извън нейната далекобойност. Артилерийският обстрел на Варна има нищожни военни последици, но са убити 27 цивилни граждани и няколко войника. Тази акция е повод за бързото снабдяване на българския военен флот с нова техника. Взети са мерки срещу възможен руски десант в околностите на Варна: бреговата артилерия е усилена; устроени са нови минни постановки в морето; българското висше командване прави постъпки за придобиване на подводница в българския флот. На 25 май 1916 г. е приета първата българска подводница, която има тактически № 18, с командир лейтенант Никола Тодоров. На 1 май 1917 г. се създава Българска водохвърчилна станция. Осъществена е комплексна радиовръзка със станции, разположени на море, на брега  и във въздуха.
На 4 септември 1916 г., още в началото на войната с Румъния, е проведен успешно и първият български морски десант. Това се случва при освобождаването на Балчик.
Сериозни успехи постигат и минно-заградителните сили на флота. На 26 февруари 1916 г. руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин” се натъква на българското минно заграждение в района на устието на река Камчия и потъва. Голямата част от неговия екипаж загива, а друга част се спасява и е пленена. По време на войната с Румъния на сухопътния фронт моряци от Портовата рота подпомагат Конната дивизия и водят бой край село Первели в Добруджа, където загиват 29 и са ранени 97 матроси.
На 13 декември 1916 г. със съвместните усилия на 100 мм брегова батарея и на два български и три немски водосамолета е отблъсната артилерийската атака на руска корабна ударна групировка по Балчик. На 6 февруари 1917 г. моряци от семафорния пост „Лефтера” на Беломорската част свалят неприятелски водосамолет. На 4 май 1917 г. на българско минно заграждение в Егейско море се натъква мобилизираният английски траулер „Лорд Солзбъри” и потъва.
По време на Първата световна война военният флот на България се командва от генерал-майор Константин Кирков, който заема тази длъжност от 18 януари 1914 г. до 12 май 1919 г. Длъжността началник на Щаба на флота през 1914 г. се заема от капитан-лейтенант Димитър Альов, а от декември 1917 г. до септември 1919 г. - от капитан-лейтенант Георги Купов. 
Всички сили на флота водят предимно отбранителни действия, като успешно неутрализират набезите на значително по-силния противник, както в Черно и Бяло море, така и по река Дунав. Флотът не допуска вражески десант по българските брегове и в това отношение успява да изпълни главната си задача: да прикове и задържи евентуален нападател далеч от крайбрежията. По време на войната флотът дава и своите жертви: загиват моряци и офицери, потъват няколко кораба. В хода на войната българският военен флот разширява периметъра на своята дейност в акваториите на Северна Добруджа и Бяло море.

НОЕМВРИ  2015 г.

150 години от рождението на подполковник инженер-механик Тодор Соларов (1865 - 1920 г.) - началник на Морското училище във Варна от 1900 г. до 1905 г., превежда на български първите морски учебници
Тодор Маринов Соларов е роден на 30 ноември 1865 г. в гр. Мачин, Румъния.
На 23 септември 1885 г. постъпва и учи в Морското техническо училище, Механически отдел в гр. Кронщат, Русия на издръжката на Военното министертво на България. Завършва училището на 19 септември 1890 г. и със заповед по Морското ведомство на Русия е назначен за младши инженер-механик във ІІ Черноморски руски флотски екипаж. Получава квалификация на корабен механик. След четиримесечна служба в руския военен флот младши инженер-механик Т. Соларов го напуска по собствено желание.
На 9 януари 1891 г. е назначен на служба във Флотилията и Морската част: започва работа като механик ІІІ кл. на колесния параход „Крум”; на 2 август 1891 г. е назначен за механик ІІ кл. на яхтата „Александър І”; от 1 януари 1892 г. е помощник на портовия механик във Флотския арсенал в Русе. На тази длъжност през 1892 г. - 1893 г. той наблюдава и контролира: строежа на флотските баржи „Тунджа” и „Марица” в Корабо- и машиностроителната фабрика „Данубиус” в Будапеща; пълния ремонт на парната машина и парния котел на парахода „Крум”; кораборемонтните работи във Флотския арсенал в Русе, както и изработването там на парната машина, парния котел и други корабни изделия за новия парен катер „Калиакрия”. През януари 1894 г. Т. Соларов е повишен в мичман-механик І клас.
От 23 ноември 1897 г. до 3 февруари 1898 г. е командирован на параходите от Българското търговско параходно дружество в гр. Варна; назначен е на парахода „България” за плаване по линията Варна - Цариград - Балчик във връзка с практическо обучение по машинно и огнярно дело на специалисти машинисти и огняри от флота.
От месец април 1898 г. до месец януари 1899 г. Т. Соларов отново е назначен на служба на парахода „Крум”. Същевременно, през септември-октомври 1898 г., той е член на командния състав на първия екипаж на крайцера „Надежда”, осъществява първото плаване на кораба от Франция до България. През януари 1899 г. е назначен на длъжност инженер-механик във Флотския арсенал; изпълнява едновременно и длъжността Завеждащ Флотския арсенал в гр. Русе до 25 септември 1900 г.
По време на своята служба във флота преподава лекции по специалните предмети в тогавашната Машинна школа при Дунавската флотилия и ръководи практическите занятия по железарските занаяти и изработването на машинни части от специалистите и учениците-машинисти.
От 25 септември 1900 г. е назначен за началник на Машинното училище при флота, която длъжност изпълнява непрекъснато до 1905 г. По същото време преподава специални предмети в училището и в трите му курса. За помагала на учениците, с разрешение на началника на флота, превежда, нагажда към програмата за машинното училище и издава специален учебник по огнетръбните и по модерните парни котли; председателства комисията по усъвършенстване на програмата на училището при флота, което през това време (1904 г.) се признава от Народното събрание за средно специално учебно заведение. Т. Соларов ръководи летните специални практически занятия с учениците от същото училище на специално назначения за тази цел парен катер „Калиакра”.
През 1905 г. е произведен в чин капитан-лейтенант. През 1906 г. е назначен и изпълнява длъжността Началник на Арсенала и елинга във флота. През същата година е командирован във Франция в корабостроителницата и фабриките на „Шнайдер и сие” в гр. Шалон на р. Сона и гр. Крьозо със задача да изпитва и приема материалите за направата на корпусите, за главните и спомагателните парни машини и парни котли, предназначени за новостроящите се в тези фабрики три миноносеца за флота; да наблюдава и контролира строежа им; да произвежда изпитания на място; да изучи  организацията на работа във фабриките.
В началото на 1912 г. влиза в сила военновременното организационно устройство на варненския Арсенал и Тодор Соларов е назначен от 1 януари с.г. за началник на Арсенала и Съоръженията във флота, състоящи се от Арсенал, хелинг, дестилатор и работилница във Варна и работилница в Русе с общ личен състав 288 души. На практика Т. Соларов отговаря за цялата кораборемонтна дейност на българския военен флот.
Службата на инженер механик Тодор Соларов във флота продължава до ноември 1913 г.
Подполковник Тодор Соларов умира през 1920 г.
Повече за подполковник инженер-механик Тодор Соралов може да се прочете в книгата на инженер Иван Алексиев „Омаяни от кораби мъже”, Варна, 2006 г, Издателска къща „Морски свят” на стр. 347 - 359; Публикацията на инж. Иван Алексиев в „Морски вестник”: 10 август 2014 г. 115 г. от издаването на първия български морски учебник

130 години от началото на Сръбско-българската война и участието на Дунавската флотилия във войната
Сръбско-българската война започва на 2 ноември 1885 г., когато Сърбия, недоволна от Съединението на Княжество България с Източна Румелия, с подкрепата на Австрия и с убеждението в своето военно превъзходство, обявява война на България. В европейската военна история тази война е известна като „война на генералите срещу капитаните”. Непосредствено преди този военен конфликт нашата войска се оказва без висши офицерски чинове, след като, недоволна от българската самостоятелност при извършване на Съединението, Русия отзовава от България всички свои офицери.
През мобилизационния период и по време на войната корабният състав на Дунавската флотилия е следният: 4 кораба, въоръжени с по две 4-фунтови оръдия, две миноноски, 7 парни катера, три шлепа и десетина гребни лодки. Съдовете са в сравнително добро състояние, но са с изключително скромни сили от гледна точка на тяхната бойна стойност. Значението на участието им във войната се определя от обстоятелството, че реката се оказва основен комуникативен път поради лошите пътища и липсата на паралелни на брега железопътни линии. А след обсадата на Видин, от 9 ноември до края на войната, единственият начин за връзка с града остава Дунав. Сърбия не притежава военен флот на р. Дунав и затова на българските кораби не се налага да водят боеве с противника.
В краткия подготвителен период на войната корабите от Флотилията и Морската част пренасят от Рени до българските дунавски пристанища цялото договорено за доставка от Русия за 1885 г. количество снаряди, пушки, патрони, коне, както и допълнителни количества. Параходът „Голубчик” изпълнява разузнавателни задачи по Дунав, пренася боеприпаси, оръжие, войскови части във Видин.
В хода на войната всички кораби на Флотилията изпълняват възложените им задачи, изразяващи се главно в бойна, транспортна, разузнавателна и съобщителна дейност. Яхта „Александър І”, корабите „Взрыв” и „Опыт” и други съдове извършват рейсове между българските дунавски пристанища, снабдяват сухопътните части, пренасят кореспонденция. От септември 1885 г. до края на войната параходът „Взрыв” извършва 10 двойни рейса, „Голубчик” - 45, „Опыт” - 28, яхтата „Александър І” - 35, или общо 108 единични рейса, от които 25 по време на бойните действия. Превозени са общо 48 оръдия, 5 скорострелки, 2950 пушки, 8500 снаряда, 7 847 000 патрона, 6500 т брашно, 16 т сухари, 1000 кожухчета, 1000 чифта ботуши, комплекти облекло. Корабите на Флотилията превозват и две полеви батареи, офицери, подофицери, войници и материална част, два доброволчески ескадрона заедно с конете, 1800 войници от различни команди. Усилията на сръбското командване да прекъсне снабдяването на Видин от нашите кораби остават безрезултатни.
Впечатляваща е дейността на екипажа на парахода „Голубчик”, командван от мичман Владимир Луцки, който проявява удивителна съобразителност и смелост при изпълнение на бойните задачи. При необходимост прибягва до военна хитрост: пребоядисва кораба, преименува го, маскира оръдията, вдига морски флаг на неутрална държава, отдава команди на чужд език. По такъв начин „Голубчик” се промъква под дулата на противниковите батареи, развърнати при Арчар. На 14 ноември „Голубчик” отново успява да достигне до Видин и да донесе радостната вест за победата на българските войски при Сливница и Цариброд, което повдига бойния дух на бранителите на дунавския град. Отличава се и екипажът на 43-тонния парен катер „Мотала” (по-късно преименуван на „Стефан Караджа”) с командир корабника Иван Великов. Той пленява един сръбски ветроход, заедно с целия му екипаж и провизиите, с които е натоварен, и един сръбски разузнавателен катер. Катер „Мотала” успешно поддържа връзка между Видин и Калафат, а телеграфът му е предоставен на разположение на българското командване.
Особени заслуги за отбраната на Северозападна България, за защитата на Видинската крепост имат както командирите на кораби, така и командващият Флотилията и Морската част българският капитан инженер Симеон Ванков. Той е повишен в чин майор и е награден с орден „Св. Александър” ІІІ степен, неговият помощник лейтенант Еспер Серебряков Бланк (руски емигрант) е награден с орден „Св. Александър” ІV степен, мичман Вл. Луцки получава орден за храброст ІV степен и става почетен гражданин на Видин, а корабникът И. Великов е награден с войнишки орден за храброст.
В Сръбско-българската война военният флот на Третата българска държава получава своето бойно кръщение и дава принос в защитата и утвърждаването на Съединението. На оперативността, вещото военно ръководство и патриотизма се дължи достойното военноморско участие в Сръбско-българската война.

Повече по темата за Сръбско-българската война и участието на Дунавската флотилия във  войната може да се прочете в:
Публикацията  на Мариана Кръстева под заглавие Дунавската флотилия в Сръбско-българската война, поместена  в сп. Клуб Океан, бр. 7 от юли 1999 г. стр. 9;
Книгата на Ради Боев - Военният флот на България 1879 - 1900 г., София, 1969, стр. 81-89;
История на Българския военноморски флот, София, 1989 г., стр. 16-22;
ДЕКЕМВРИ  2015 г.

130 години от рождението на капитан І ранг Димитър Фичев (1885 - 1961 г.), началник на Морската учебна част от 1920 до 1927 г.

Димитър Ненчов Фичев е роден на 11 декември 1885 г. в гр. Търново. Учи във Военното училище в гр. София от 1.09.1900 г. до 2.08.1905 г. и е произведен в чин подпоручик. Постъпва на служба във Флота. Взема изпитите, предвидени в курса за теоретичното обучение на морски офицери, съгласно „Проекто-положение за комплектуване Флота с морски офицери”. През 1908 г. Д. Фичев стажува на френски търговски кораби.
След като се завръща в България на 15 октомври с.г. Д. Фичев е произведен в чин поручик (мичман I ранг). Участва в Балканските и Първата световна война. Служи като командир на миноносец и командир на Портовата дружина. На 25 март 1918 г. е назначен за български пристанищен комендант на Сулина.
След подписването на Ньойския мирен договор той е сред малкото останали на служба български морски офицери, които започват борба за оцеляването на военния ни флот. От 16 януари 1920 до 1 декември 1927 г. Димитър Фичев е началник на Морска учебна част, която включва Машинното училище и Морските специални школи, като от 1922 до 1925 г. е и преподавател по електротехника в Машинното училище. На 6 юни 1926 г. е произведен в капитан I  ранг.
През следващите години до уволнението си е началник на Морската полицейска служба, командир на Морската бригада и началник на Географския институт.
През 1937 г. е назначен като надничар нещатен служител в Българското търговско параходно дружество (БТПД). Изпълнява длъжността навигационен инспектор, отговаря за организацията на обучението и практиката на курсантите, член е на първата комисия за проучване възможностите за изваждане на потъналия  п/х „Шипка” през септември 1941 г.
Капитан I ранг Димитър Фичев е изявен общественик. Той е един от инициаторите за създаването на обществената организация Български народен морски сговор (БНМС). На събранието, предшестващо Учредителния събор през 1923 г. е избран за председател на проверителния съвет на организацията. През следващите години е член на Управителното тяло на Сговора. Сътрудничи на официалния печатен орган на БНМС - списанието „Морски сговор”, в което публикува снимки от плавания.
Капитан І ранг Димитър Фичев умира на 11 април 1961 г. в София.

За капитан І ранг Димитър Фичев вж. публикациите от 9 юни 2009 г. в сайта на Морски вестник:
„Щрихи към политиката на България по Дунавския въпрос през 1918 г.” с автор проф. дин Велико Лечев;
„Документ от това време” с автор д-р по история Атанас Панайотов.













Сдружение „Национален морски музей” - Варна :: Архив
Сдружение „Национален морски музей” - Варна :: Архив
< вход :: enter >